Александър Каракачанов
Резюме
Целта на настоящата статия е да проблематизира съчетанието на две големи изследователски теми – изключително актуални и в известен смисъл модерни от гледна точка на широката аудитория. В статията се разглежда българският преход от тоталитарно към демократично общество през призмата на концепцията за устойчиво развитие. Втората тема е обект на дългогодишно внимание сред световната научна мисъл, а първата е важна за българското общество.
Тук са очертани основните подходи и предизвикателствата при разработката на проблематиката. Причини за ограничаването в изложението са огромният теоретичен и емпиричен материал, многопластовостта на концепцията за устойчиво развитие като надикономическа теория и реалностите на прехода на българското общество от тоталитаризъм към демокрация, от административно-командна икономика към пазарно стопанство.
ПРЕХОД И УСТОЙЧИВОСТ
Александър Каракачанов
Целта на настоящата статия е да проблематизира съчетанието на две големи изследователски теми – за българския преход от тоталитарно към демократично общество, разгледан през призмата на концепцията за устойчиво развитие. Те са изключително актуални за научната общност, а в известен смисъл са модерни от гледна точка и на широката аудитория. И макар че втората е обект на дългогодишно внимание на водещите изследователи в света, а първата е в по-голяма степен от национален интерес, и двете поотделно са голямо предизвикателство за анализ.
Съвсем естествено, при това положение, възниква въпросът: Необходимо ли е това съчетаване на тези и без това сложни изследователски области? Какво ще ни донесе то – няма ли да бъде едно безцелно и непродуктивно интелектуално упражнение?
Може би било така, ако транзитологията (теорията на прехода) бе предложила ясен апарат за теоретично осмисляне на процесите на прехода, както и инструментариум и критерии за оценка на същия в количествен и качествен план. Липсата обаче на такъв модел и най-вече на критерии за оценка е не само академичен проблем. Това е много болезнен политически и социален въпрос, който изправя, от една страна, управляващите елити пред невъзможността да се ориентират в реалните процеси на прехода, а от друга – структурите на гражданското общество да нямат възможност да си съставят обективна оценка за дейността на първите. Това, в най-добрия случай, води до хаотични действия и от двете страни, които имат за резултат непоследователна и противоречива икономическа и социална политика, съпътствана от съответните негативни явления.
Казано с други думи, настоящата статия е опит да се даде тласък в попълването на този пропуск, като се приложат принципите и инструментариумът на концепцията за устойчиво развитие. Всъщност, поради ограниченията на обема на изложението, по-скоро ще бъдат очертани основните подходи и предизвикателства при разработването на подобна проблематика. И причина за последното е не само огромният теоретичен и емпиричен материал, но и многопластовостта както на концепцията за устойчиво развитие като една надикономическа теория, така и на реалността на прехода на българското общество от тоталитаризъм към демокрация, от административно-командна икономика към пазарно стопанство.
Първият голям въпрос, който възниква при опита да се използва концепцията за устойчиво развитие при анализа на процесите на преход в една икономика, е дали тя е приложима по принцип в такива случаи. Най-малкото, говорейки за „развитие”, концепцията за устойчиво развитие го затваря в рамките на някакви твърди правила, които бележат и неговата „устойчивост”. Докато преходът от тоталитарно към пазарно стопанство, поне на пръв поглед, разбива съществуващите правила и практически извежда обществото от някаква съществуваща система (с относителна устойчивост), за да го вкара в друга система с нейната също така относителна устойчивост. С други думи, може да се претендира, че периодът на преход е извън принципите и критериите на тази концепция и тя с нищо не може да допринесе както за анализа му, така и за оптимизирането на неговото протичане.
Всъщност, поставен по-широко, въпросът за приложимостта трябва да се формулира като: „Могат ли основните принципи за устойчиво развитие да се прилагат при анализа на всяко общество, независимо от степента му на развитие и историческата епоха? Приложими ли са те във всеки един момент на неговата жизнедейност, независимо от това, дали то се намира в относителна устойчивост или в период на ускорена промяна?” И ако принципите за устойчиво развитие са приложими за всяко човешко общество от възникването на цивилизацията и досега, то остава да се докаже, че преходните състояния, макар и притежаващи свои специфики, принципно не се отличават от другите състояния на обществото и поради този факт към тяхната оценка са приложими същите принципи.
Нека да почнем от това, дали те са приложими при анализа на всяка обществена формация.
Основният принцип на тази концепция гласи, че устойчивото развитие е „развитие, което осигурява потребностите на настоящото поколение, без да подкопава възможностите за задоволяване на потребностите на бъдещите поколения” [1]. По-късно Комисията по устойчиво развитие при ООН, създадена през 1992 г., доразвива това определение, като търси неговите измерения в четири направления: социално, икономическо, екологично и институционално, които имат относителна самостоятелност [2]. Но независимо от вътрешното структуриране, най-важното е, че чрез концепцията за устойчиво развитие се институционализира разглеждането на обществото в неделима връзка с неговата среда на обитаване. Този подход към анализа на процесите в социума излезе извън академичните кабинети и дискусии и се превърна в реална политическа и икономическа теория и практика, независимо от степента на нейното приемане или неприемане.
Естествено, всеки теоретичен модел за развитието на социума, ако трябва да бъде приложен в обществената практика, получава аксиологична окраска, т.е. неизбежно придобива оценъчни и целеполагащи функции. Затова и параметри като степента на „демократичност” и „социална справедливост” могат да бъдат издигнати в ранг на неизбежни същностни характеристики на устойчивото развитие. Или, както пише Р. Гечев: „Не е приемливо да бъде определено като устойчиво развитието на дадена страна, ако нейният брутен вътрешен продукт (БВП) расте, внедряват се модерни технологии на производство, но социалната поляризация се задълбочава или са нарушени елементарните демократични свободи на мнозинството или на малцинството” [3].
Нормално е за човек, разсъждаващ в дискурса на съвременния плурализъм, да приема „демократичността” и „социалната справедливост” като вътрешно присъщи параметри на едно прогресивно развитие на обществото. Но дали това е валидно за всички етапи в хилядолетното развитие на цивилизацията? Примерно, трябва ли да се смята, че за едно средновековно общество от типа на източноазиатските са необходими тези параметри, за да е устойчиво? Или трябва да се приеме, че въобще не можем да говорим за „устойчиво развитие” при тези общества [4]? Нещо повече, трябва ли да се говори за устойчиво развитие в съвременните общества, само ако те изпълняват изискванията на т.нар. западен модел за прогресивно обществено развитие?!
За да отговоря на тези въпроси, ще преформулирам по-широко и едновременно с това по-строго основния принцип на концепцията за устойчиво развитие по следния начин: социумът и околната среда са компоненти на една система, а дисбалансирането на тази система води до разрушаване на нейните компоненти.
Причините за дисбалансирането й могат да произтичат както от процесите в компонента „околна среда”, така и от тези в „социума”. Ако се запази балансът между двата компонента, обществото има шанса за обикновено или разширено възпроизводство. Промените в един от компонентите може да доведе до промени в другия и това да изведе системата „социум–околна среда” до нова форма на равновесие (устойчивост).
Погледнато под този ъгъл, става очевидно, че за устойчиво развитие не само може, но задължително трябва да се говори по отношение на всяка общност през цялата човешка история и особено след възникване на цивилизациите вследствие на започналото масово производство на храни. В потвърждение на тази теза има натрупан достатъчно емпиричен материал, изложен в редица изследвания [5] на историята на различни цивилизации и общества, които онагледяват жизнената важност на баланса на системата „социум–околна среда”.
При това положение остава да се изясни какво е съдържанието на понятието „преход”, разглеждано като някакъв процес, чрез който социумът се трансформира от едно състояние в друго. Всъщност много изследователи спират до това „всекидневно” разбиране за прехода, като даже не си правят труда да го дефинират, а боравят с него практически интуитивно. Според мен точната абстрактнологическа формулировка на понятието „преход” и върху тази основа – конкретизацията и операционализацията му в анализа на реалността на историческите събития, имат критично важно за анализа значение.
Социумът е сложна самоуправляваща се система, която в по-голямата си част от времето на своята жизнедейност се намира в равновесно състояние. Съществуващите дисбаланси или вътрешни напрежения се компенсират с външни или вътрешни ресурси, като се използват политически, икономически, идеологически или силови средства. В това състояние по-широката система „социум–околна среда” може да има потенциал и да осъществява обикновено или разширено възпроизводство [6]. Възможно е обаче тя нито да има потенциал за възпроизводство, нито да осъществява такова, като едновременно с това се намира в равновесие. Излизането от равновесие може да стане спонтанно вследствие на дисбалансиране на системата от импулси в самата нея или отвън. По този начин тя изпада в неравновесно състояние и започва да се променя, докато стигне до друго равновесно състояние или се разпадне.
Именно този период на неравновесно състояние, който може да бъде както относително кратък, така и доста дълъг, е преходът. Тъй като не е мигновен, той се състои от поредица отделни състояния с различни характеристики, като общото, което ги обединява, е, че всички те са неравновесни. Така определен, преходът е поредица от неравновесни състояния, всяко от които може притежава или да не притежава потенциала за устойчиво развитие.
Тук е важно да се отбележи, че излизането от равновесие на системата с последващ преход може да стане и съзнателно (целенасочено), а не спонтанно. Това не означава обаче, че и процесът на преход ще е направляван съзнателно. Казано с други думи, управляемостта от страна на субективния фактор на процеса на преход, както и съзнателното извеждане на системата от равновесие, са неща, които могат да се случат или да не се случат в една или друга степен и това зависи от множество фактори.
След общото определение на понятието преход трябва да се конкретизира неговото съдържание в рамките на интересуващия ни тук преход от тоталитаризъм към демокрация и пазарно стопанство. Това може да стане, само ако имаме ясна представа за разликите между началното и крайното състояние, между които се постига преходът.
В литературата за прехода от тоталитаризъм към демокрация (респ. от авторитаризъм към демокрация) няма единно мнение относно същността на тези две състояния на социума и най-вече за разликата между тях. Развиват се различни тези – например за държавния капитализъм [7], където партийната бюрокрация се разглежда като нова класа, която е реалният собственик на средствата за производство [8]. Веднага обаче възниква въпросът: защо „държавен”, а не „феодален капитализъм” [9] или промишлен феодализъм (по Джилас). Оттук естествено има разлики в оценката за това, доколко може да бъде определено като тоталитарно държавното устройство в България в периода след Втората световна война и до 1989 г. [10].
Тук няма да се спирам на анализа на публикуваните виждания за прехода и същността на режима в България през споменатия период [11]. Според мен, като се изключи субективният фактор (т.е. осъзнатите или не пристрастия на авторите им), основната теоретична причина за тези различни тълкувания на историческите факти е дълбоко вкоренената парадигма на формационния подход. Последният предписва задължителното вкарване на всяко състояние на обществото в „калъпа” на твърдата система от определения, които не само описват обществото, но на практика „доизграждат” неговата онтология с цел то да бъде вкарано в рамката на една йерархизирана систематична структура.
С цел да избегна този недостатък на формационния подход, без да отричам неговия исторически принос в развитието на науката, ще използвам друг модел за описание на състоянията на социума, който условно наричам „монополен” [12]. Според него основните състояния на социума могат да бъдат описани с няколко макропараметъра, като определящи в него са степента на централизация или децентрализация на трите основни сфери на неговата жизнедейност – собствеността, политическата власт и духовната сфера. В този смисъл разликата между тоталитарното общество и обществото, основано на пазарни отношения и плуралистична демокрация, е в степента на централизация и концентрация на ресурсите (собственост, политическа и духовна власт) в тези три основни сфери на неговата жизнедейност. Така при тоталитарната държава (особено във варианта на сталинския режим в СССР) тази концентрация достига максимално равнище. Множеството варианти на авторитарни, полудемократични, либерално-демократични и т.н. режими се характеризират с различно съчетание на степените на концентрация и централизация на ресурсите (респ. властта) във всяка от трите сфери. Така характеристики на обществото, които бележат началното (преди прехода) и крайното (след прехода) състояние, се отличават само по степените на концентрация и на централизация на ресурсите: почти до максимално възможните в началото и до чувствително по-ниски в края на прехода.
След тези сравнително ясни, макар и общи определения на понятията преход, начално и крайно състояние, остава те да се конкретизират по отношение на реалните исторически събития. Тук трябва да се отговори на друга серия спорни въпроси, въртящи се около това, кога е почнал и кога е свършил преходът, включително дали е свършил.
Преходът в България – началото
В подстъпа към тази задача и след като вече очертах общото определение на прехода от тоталитарен социализъм към пазарно стопанство и демокрация, трябва да се отговори на въпроса: В кой времеви период е началото на този процес? Изхождайки от определението на тоталитарния социализъм като общество, в което цари монопол в трите основни сфери на жизнедейност на обществото, началото трябва да се търси в старта на такива целенасочени промени във всяка от сферите, които са насочени към трайна и постъпателна демонополизация. В този смисъл началото на процеса на преход е сравнително лесно фокусируемо.
В политическата сфера за начало на прехода може да се приеме началото на заседанията на Кръглата маса (1989–1990 г.), с което ръководството на тоталитарната държава официално призна съществуването на опозицията и, което е по-важно, прие, че реформирането на държавата е неизбежно. Потвърждение на това е, че в същия този времеви порядък, под натиска на вече легитимираната опозиция, управляващата партия (БКП) направи промени в Конституцията и премахна от нея чл. 1, с който БКП се самоопределяше като ръководна сила в държавата [13]. Тук трябва да отбележа, че наложената в масовото съзнание представа за 10 ноември 1989 г. – датата на свалянето от власт на генералния секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков, като начало на прехода, от научна гледна точка е абсолютно неоснователна [14]. Свалянето на Живков от власт по никакъв начин не е обвързано с демонополизационни идеи в политическата област. И да са „витаели“ в главите на някои представители на тогавашното ръководство, те не са експлицирани никъде в общественото пространство и по този начин не представляват социологически факт. В крайна сметка свалянето на Живков от власт е отражение на процеси (главно борба за власт) вътре в управляващия елит, търсене на начин за приспособяване чрез „очистване” на лицето на партията. Това са процеси, за които тогава няма яснота (включително и в самия елит) в коя посока ще тръгнат – към демонополизация или ще останат на равнището на политическата мимикрия.
В икономическата сфера нещата са по-сложни. Тук често се аргументира тезата, че реални икономически промени по посока към пазарно стопанство са започнали години преди символичната дата 10 ноември 1989 г. Като доказателство се представя дейността на някои от образуваните по решение на правителството през 60-те години фирми със специален режим и на „стопанска сметка”, в частност – известната „Тексим” (търговия–експорт–импорт), стигнала до обороти от стотици милиони валутни левове. По отношение на последната, както и на външнотърговските фирми [15] през този период, считам, че за разглеждането им като първи стъпки към пазарни отношения няма основание. Те оперират като свободен контрагент не на вътрешния пазар, а само на външния, и по този начин с нищо не допринасят за демонополизиране на икономиката. Нещо повече, противно на всяка пазарна логика, те са привилегировани от държавата (особено „Тексим“) по отношение на всички необходими за дейността им ресурси [16].
По-сериозен аргумент в подкрепа на тезата за началото на реални пазарно ориентирани промени в икономиката преди 10 ноември 1989 г. е публикуваният на 9.I.1989 г. Указ № 56 на Държавния съвет на Народна република България. С него се допуска създаването на фирми, които действат в съответствие с пазарните механизми, като те могат да бъдат държавни, общински, кооперативни, на обществени организации, дружествени и „на граждани” (чл. 10, ал. 2). Държавата си запазва контролния пакет акции в държавните.
През юли с.г. Политбюро прави първо обсъждане за затрудненията в прилагането на Указ № 56. Но само няколко месеца по-късно настъпват споменатите кардинални вътрешнопартийни промени. Очевидно е, че при това положение Указ № 56 не би могъл да стимулира каквато и да е съществена промяна в реалните икономически отношения [17]. На практика повече гражданственост придобива Постановление № 35 на Министерския съвет от 5.VI.1987 г. за „колективната и личната трудова дейност на гражданите за допълнително производство на стоки и услуги”. С него се дават възможности за дребна частнособственическа дейност, която, макар и да е отдушник, не оказва влияние върху устоите на социалистическата икономика.
Мисълта, към която обаче ни насочват тези действия на управляващия елит преди 10 ноември 1989 г., е, че в него определено е имало настроения за тръгване по „китайския път на развитие” [18].
Реалният старт на реформите в икономиката, който разтресе цялата система, е с шоковото освобождаване на цените, като първият етап е през февруари 1990 г., а до края на годината делът на пазарно равновесните цени достигна над 97%.
Краят на прехода
Кога преходът е свършил? Въз основа на подхода, който следвам тук, на този въпрос може да се отговори, когато се установи наличността на достатъчна степен на демонополизация на всяка от трите визирани сфери. Точно тук възниква един комплициран, но доста интересен проблем: Коя е достатъчната (добрата) степен на демонополизация, а коя е недостатъчната? Или още по-интересният: Има ли „предостатъчна”?!
Монополният модел, който предлагам тук, не отговаря на тези въпроси. Нещо повече, той съзнателно страни от подобни отговори. Причината за това е, че той не е аксиологичен, не предписва ценности и цели. Той описва състояния и това е неговата принципна разлика от формационния, особено в традиционния му марксистки прочит. На това място не може да не припомня прочутата лекция на М. Вебер „Науката като призвание и професия” [19], където той разграничава оценъчния от диагностичния подход в науката. Там, където, казва Вебер, човекът от науката идва със своите ценностни съждения, там вече няма място за пълното разбиране на фактите!
Казано с други думи, теоретичният модел, ако иска да бъде научен, не може да целеполага какво състояние на обществото трябва да бъде постигнато. Това трябва да дойде от там, където се формират такива идеи, а това е субектът. Реално погледнато, в общественото съзнание като цяло има формирана такава цел и тя една от големите идеологеми на прехода. Формулировката й е: „Да влезем в Европа”. Структурата й обаче е по-сложна от гледна точка на това, какво разбира под „Да влезем в Европа” елитът, от една страна, а от друга – отделните социални прослойки. Но все пак, ако се има предвид европейският идеал като цел на прехода и се обосноваваме с разглеждането на същия като процес на демонополизация и деконцентрация, тогава може да се формулира следното:
– В политическата сфера преходът завършва на 9.VII.1991 г. с приемането от VII Велико народно събрание на Конституцията на Република България, с която се гарантират основните политически и граждански права – както в областта на собствеността, така и по отношение на плурализма в политическата сфера. Естествено, тази конституционна гаранция се претворява в живота чрез редица подзаконови актове, институции на гражданското общество, либерализация на средствата за масова информация и т.н.
– В областта на икономиката основен фактор за демонополизацията е самостоятелността на икономическите контрагенти, като основна гаранция за това се приема тяхната приватизация. При това положение, ако се приложи формално изискването на Я. Корнай [20] да няма преобладаваща държавна собственост, за да може да функционира пазарът, това се случва едва след 1999 г., когато делът на държавната собственост спада до 50%. Уязвимостта на този критерий като формален личи от факта, че динамиката на дела на частния сектор във формирането на брутния вътрешен продукт (БВП), брутната добавена стойност (БДС) и заетостта е забележимо по-висока и той достига този показател от 50% няколко години по-рано [21]. Очевидно е, че ако търсим критерии, разкриващи параметрите на модела за пазарна икономика, преобладаващ в Европа, трябва да се обърнем към самата нея. В този смисъл най-обективна оценка, независимо от възможните обвинения в политически пристрастия и спекулации, е този на самата Европейска комисия. В доклада си от 2002 г. тя обявява България за страна с вече функционираща пазарна икономика. Основание за тази оценка на българската икономика е степента на изпълнението през 2000 г. на 18-те критерия за функционираща пазарна икономика [22]. Колкото и да могат да бъдат оспорвани както самите критерии, така обективността на преценката за тяхното изпълнение, все пак този документ си остава един относително стабилен репер по трасето на икономическите трансформации.
– В духовната сфера процесът на преход се състои в промяната на стереотипите на мислене и съответно моделите на социално поведение, характерни за тоталитаризма. Тук може да се каже, че началото на този процес почва от създаването на първите граждански и дисидентски организации през 1987–1988 г. и завършва, когато структурите на гражданското общество имат потенциала да блокират всяко значимо решение на държавните структури на всички равнища и във всички основни сфери на обществото. Точното времево фокусиране на този момент на „зрялост” на гражданското общество е много проблематично, но със сигурност тя не е настъпила през 2002 г., а и няма достатъчно основания да се твърди, че е постигната и до този момент [23].
Така формулираните времеви и материални измерения на края на прехода, както подчертах дотук, са следствие от целеполагането от страна на субекта. Това, което може и трябва да се направи съгласно монополния модел, е да се диагностицира дали те представляват равновесни състояния и дали в този смисъл са този край на прехода, който субектът си е поставил за цел. По-точно казано, в случая възникват следните няколко кръга въпроси:
1. Дали българското общество представлява равновесна система след 2002 г., т.е. след условно приетия, поне в икономическата и политическата сфера, край на прехода? И ако е такава, с какви вътрешни и външни ресурси се компенсират очевидните дисбаланси на системата?
2. Доколко параметрите на т.нар. европейски модел са реалност в страната? Дали всъщност няма постигнато относително равновесие далеч преди 2002 г., но при различен от „европейския” модел? Кои са основните моменти в прехода, какъв е бил техният положителен или отрицателен потенциал за устойчиво развитие и как те са повлияли на по-нататъшното развитие?
Отговорите на тези въпроси имат не само абстрактна и теоретична стойност. Обективният анализ на реалните състояния на обществото въз основа на ясни критерии има очевидно практическо значение. Примерно първата група въпроси е пряко свързана с отдавна и драматично дискутираната и оставаща отворена тема: „Какво общество създадохме за 20 години преход?”. И макар да е силно профанирана, и то не само в средствата за масова информация, все пак тя остава актуална.
Свързана с горната тема, но повече в контекста на втората група въпроси, е обсъжданата под различни форми теза за скрития авторитаризъм в действащата политическа практика. Дали всъщност той не изразява една по-присъща на българското общество „равновесност”, която не „изригва” на повърхността само поради външните компенсаторни функции на Европейския съюз? В крайна сметка е добре известно, че даже изпълнението на екологическото законодателство от страна на националната администрация е зависимо в голяма степен поради същите функции на ЕС. А възобновяемостта на природните ресурси даже в средносрочен план има съществено значение за системата „социум–околна среда”.
Отговорът на въпросите „Какво общество създадохме?”, „Авторитарна ли е българската „демокрация”?”, „Какво да правим?” и т.н. е невъзможен без конкретно изследване на процесите на деконцентрация и демонополизация на ресурсите и властта в трите основни сфери на обществото. И най-вече – на последвалата по време на прехода след тях ремонополизация. Необходима е оценка на конкретни възлови събития и процеси в икономическата, политическата и духовната сфера през целия период на прехода от гледна точка на техния потенциал за устойчиво развитие. Разрушаването на материалната база на селското стопанство чрез т.нар. ликвидационни съвети, декапитализацията на държавните предприятия, ремонополизацията на политическата власт и редица други факти от нашия преход очакват своя анализ в интерес на бъдещото ни развитие.
Бележки
1. Дефиниция на Световната комисия по околната среда и развитието (World Commission on Environment and Development – WCED) от 1987 г.
2. Някои автори (като Bossel, H. Indicators for Sustainable Development: Theory, Method, Applications. Canada, International Institute for Sustainable Development, 1999) добавят към тези направления още редица други – културни, политически, психологически и пр.
3. Гечев, Р. Устойчиво развитие. Системообразуващи фактори и регулативни механизми. Дис. труд за присъждане на науч. ст. доктор на икономическите науки.
4. Много показателна в този контекст е прокламацията на шогуна (от периода Тукогава в Япония) от 1666 г., която предупреждава за опасността от обезлесяването и след която следват редица мерки, довели в крайна сметка до прекратяване на разхищението на природните ресурси.
5. Вж. Даймънд, Джаред. Колапсът. Човешките общества между успеха и провала. С., 2007, както и библиографията към книгата.
6. В случая разглеждам възпроизводството (обикновено или разширено) на цялата система „социум–околна среда”, тъй като това е единственият начин да се запази нейният ресурс за идните поколения, което е и смисълът на устойчивото развитие.
7. В случая не трябва да се бърка с постановката за държавния капитализъм, развита в лоното на научния комунизъм, като за един от възможните пътища (особено на страните от Третия свят) към социализма. Вж. Научный коммунизм. Словарь. М., 1983.
8. В България тази теза всестранно и обстоятелствено е развита от Георги Найденов в неговата докторска дисертация по социология „Държавният капитализъм: произход, същност, идеологеми”.
9. Определено интересна в случая е позицията на Ричард Ериксън, определящ именно по този начин сегашната икономическа система в Русия. Вж. Ericson, Richard E. The Post-Soviet Russian Economic System: An Industrial Feudalism? // BOFIT Online, 2000, N 8.
10. Вж. Проданов, Васил. Теория на българския преход. С., 2012, раздел „Десет тези срещу идеята за тоталитаризма като изходен пункт на прехода”.
11. Такъв анализ съм направил, надявам се – успешен – в: Каракачанов, Ал. Социологически и политологически проблеми на прехода. С., Пони, 2011.
12. Вж. кратко изложение на този подход в: Каракачанов, Ал. Какво ни казва философската антропология? // Науч. тр. УниБИТ, 9, 2011
13. Известна като „живковска” или Конституция на „победилия социализъм” и приета 1971 г. Чл. 1, ал. 2 от нея гласи: „Ръководната сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия”.
14. С това не се отрича неговото символно значение, използвано по-късно за политически спекулации във всички посоки на политическия спектър.
15. Богато и задълбочено изследване в тази област е направено в: Христов, Христо. Империята на задграничните фирми. С., 2009.
16. Дойнов, Огнян. Спомени. С., Труд, 2002, с. 46.
17. Факт е обаче, че благодарение на него в края на 1990 г. се „приватизираха” чрез пререгистриране като модерни акционерни фирми „Химимпорт”, „Машиноекспорт”, „Индустриалимпорт”, „Електроимпекс”, „Булгарлизинг” и др. Но това става практически след старта на реформите в началото на 1990 г. и дейността на споменатите фирми няма отражение върху социалистическия пазар преди 10 ноември 1989 г.
18. В този смисъл също така е показателно, че на 29.Х.1987 г. Политбюро взема решение за разпускане на стопанските отдели в партийните комитети. Освобождаването на икономиката от пряка партийна опека вече е навлязло поне като идея, макар и да не успява да се превърне в практика.
19. Вебер, Макс. Наука как призвание и профессия. // http://bookz.ru/authors/veber-maks/weber.html .
20. Корнай, Я. Социалистическая система. Политическая экономия коммунизма. М., 2000.
21. Съгласно данните на Националния статистически институт (НСИ) за динамиката на дяловете на частния сектор в брутния вътрешен продукт (БВП), брутната добавена стойност (БДС) и заетостта (в %), делът на частния сектор в БДС още през 1995 г. е 50,7%. През 1997 г. този дял за трите показателя е съответно вече 56,5%, 63,0% и 52,6%.
22. За повече подробности вж.: Преглед на стопанската политика. // т. І, № 49,
23. Нека да напомня, че в случая става дума за „европейски” тип гражданско общество и това произтича от факта, че субектът, както отбелязах, си е поставил за цел на прехода „европейския идеал”. От последното обаче не следва, че съграденото е по европейски модел и – което е по-важно – че в резултат няма равновесно състояние на системата. Казано с други думи, може да се твърди, че преходът е свършил (има равновесно състояние на системата), но за съжаление нямаме западноевропейски тип държава и гражданско общество.