Open Source Content Management

Социологически аспекти на управлението в условията на преход

Sociological aspects of government in the conditions of transition

Alexander Karakachanov

National Center for Public Opinion Surveys

E-mail: This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.

Abstract. Modern society is a complete and complexly organized system, comprising a great number of interacting subsystems like the family, production structures, power, cultural, and other institutions, etc. At any moment of their existence, they have their basic characteristics which are in a constant dynamic interaction in the framework of the whole. These interactions reveal the real foundations of government– be it in explicit or implicit form – as well as the management activities, produced by it.

The focus of the present exposition is the changes in this interaction in the period of transition of the whole system – from one type of basic parameters to another – through an analysis of the social and psychological characteristics of its subsystems.

Keywords: transition, society, system, basic characteristics, monopoly

 1.  Въведение

Ако приемем, че управлението е функция на самоуправляваща се система, целящо поддръжката на определен режим на дейност в най-широк смисъл (от хомеостатичното равновесие до целенасочена промяна на нейната структура), то за да анализираме същата в условие на преход трябва да дадем обобщаваща характеристика, както на състоянията й преди и след прехода, така и на основния импулс за развитие на същата. За денотат на понятието „самоуправляваща се система” ние полагаме обществото (в случая българското) в условията на преход от тоталитарно към демократично управление, основано на пазарни принципи на организация на икономиката.

Задачата, която си поставяме, е да дадем тълкование на процесите, протичащи в българското общество в периода на преход от централно управлявана икономика към пазарно стопанство, като изведем някои основни принципи и закономерности. Безспорна е тяхната уязвимост за всестранна критика и необходимост от по-нататъшна верификация при положение, че те са следствие на един теоретичен конструкт, чиято цел е да обясни протичащи в реално време трансформации.

 2. Изложение

Протичащите в страната промени са практически една цялостна промяна на обществото и засягат съществено всички негови сфери – от политическата система, през реалното производство и социалната стратификация до сферите на морала и ценностната система. Почти аксиоматично се приема, че сърцевината на тези преобразувания са трансформациите в сферата на икономиката. Безспорно е, че те са най-забележимите, тъй като се засягат материалните основи на обществото. Означава ли това обаче, че логиката на тази трансформация се диктува от логиката на взаимоотношения между стопанските субекти в централното планово стопанство? Дали двигателят на тези промени, който има потенциала да подава постоянни стимули за развитие, е самата икономическа система или определени нейни структури?

Ако все пак предположим, че трансформацията е плод на самостойното развитие на икономиката, то тогава следва, че тя е реформируема. Нещо повече, фактът, че тя се реформира вследствие вътрешното развитие на своите подсистеми, води до извода за нейната еволюционност и възможност за постигане на качествено нови при това стабилни състояния. Последното обаче  според Янош Корнай не се наблюдава. Тази теза на Корнай, която ние считаме за принципно правилна води до извода, че движещите сили на икономическия преход са извън икономическата система на централно управляваната икономика

Епохата на тоталитаризма и неговата централно-управлявана икономика са в най-голяма степен на отрицание на основните принципи на изграждане на предходната стопанска структура. Най-вече това се изразява в рязкото ограничение или пълната невъзможност за функциониране на пазарните механизми. Според Ст. Савов, основания на тезата за ограничен или подтиснат пазарен механизъм при социализма има в наличието на цена на производствените фактори, наличието на валутна конверсия и т.н. Като представител на противоположната теза Я. Корнай, директно заявява, че “преобладаването на обществената собственост и функционирането на пазара са несъвместими” и причината за това е, че бюрократичната координация в условията на социализма заменя присъщата на капитализма нормална пазарна координация със съответстващите й механизми на търсене и предлагане, конкурентна и ценова адаптация. Всъщност индиректният спор между двете тези се състои в това има ли вътрешен потенциал за реформа социалистическата планова икономика, като дали предпоставка за това (доколкото въобще съществуват) са “потиснатите пазарни механизми”.

Парадоксът е, че колкото е прав Корнай, че класическият социализъм е несъвместим с пазарните принципи, толкова са и факт формите на т.н. “пазарен социализъм” на Тито, Кадър, Дън Сяо Пин и др., които Корнай счита за половинчат, мутантен, преходен икономически порядък. Големият въпрос, който си остава е от къде идва импулса за развитие и в единия и в другия случай.

 За да си отговорим на този въпрос нека да разгледаме следните  най-обобщени характеристики  на  социално-икономическите системи, с цел тяхното сравняване. Това са степента на централизация и децентрализация на три основни сфери на тяхната жизнедейнос:

 - степен на централизация и контрол на собствеността;

- степен на централизация и контрол на политическата власт;

- степен на централизация и контрол на духовната сфера (респ. идеологията).

 Крайната степен на централизация е пълния монопол в дадена сфера. Крайната степен на децентрализация заплашва с разпад на системата. Комбинациите между всички варианти на централизация между трите сфери са теоретично възможни.

Важно е да се подчертае, че централизацията и контрола могат да бъдат осъществявани както от «името на народа» чрез държавните структури, така и от частни структури. И двата типа монополизация, макар и в някои случаи да дават положителен резултат като ефективност на управлението в краткосрочен план, то в дългосрочна перспектива водят до проблеми в развитието на социума.

При класическия социализъм, от типа на сталинския, централизацията във всички сфери достига до пълен монополизъм. В съчетание със сравнително високите възможности, които дават технологиите за контрол върху индивида това води до пълен колапс на обществото. Ако такава социално-икономическа структура е достатъчно голяма и бъде успешно изолирана от всякакви външни влияния, най-вече от достъп на информация отвън за отделния индивид, то тя може да остане в това състояние неопределенно дълго време. Системата се намира в пълно равновесие. Независимо от намаляващия или даже отрицателен растеж, няма икономически субекти, които да имат интерес от промяна, а всякакви случайни флуктуации се компенсират силово от останалите сфери. Причината е, че при една последователно проведена, многогодишна централизация до степен на пълен монопол на стопанската сфера, в нея не остават стопански субекти, участващи в реалното производство, които да имат какъвто и да е стимул за промяна на статуквото, тъй като те не могат да формират икономизирано поведение.

Едновременно с това наблюдаваме и т. нар.  “китайски модел” – постепенна децентрализация в сферата на икономиката при запазване монопола в другите две сфери. Противоречията, възникващи в стопанската сфера отново се компенсират силово от другите две.

От къде идват тогава импулси за промяна? В китайския модел импулса идва очевидно от политическата власт, която търсейки повишаване производителността на труда, с цел конкуренция на международните пазари, допуска контролирано икономизирано поведение. В случая със страните от източна Европа, това става чрез сферата, която е най-проблематична за монополизация – духовната! Да поддържаш монопол в тази сфера във века на информационни технологии и глобализация е просто невъзможно. При това за Източна Европа имаше и още два допълнително „утежняващи” фактора – сравнително висока степен на образованост на населението и, колкото и да е парадоксално, самата марксистка идеология. Постановките за хуманизъм и просперитет на обществото (бил той декларативен или не), на който се основа последната, влизаше в силно противоречие с действителността.

В крайна сметка в потвърждение на вижданията на Макс Вебер импулсите за промяна в обществото, които нагнетяваха напрежение, идваха не толкова от икономически заинтересованите субекти (Маркс), а именно от духовната сфера и се основаваха на изконния стремеж на човека към по-високо качество на живот, по-голяма степен на свобода и необходимостта от рационално поведение. В крайна сметка  “перестройката” в бившия Съветски съюз бе отговор именно на тези процеси в обществото. Ако тя беше провеждана по китайски маниер, то би трябвало да се запази монопола в духовната и политическата сфера и да се започне децентрализация на икономиката. В случая обаче бе направено обратното. Почти пълната децентрализация на духовната сфера бе съчетана с доста необмислени и в крайна сметка неудачни опити за децентрализация на икономиката. Това десбалансира системата и процесите добиха неконтролируем характер.

Извода, който можем да направим до тук е, че при пълен монопол в една трите сфери импулсът за промяна и самите движещи сили (особено в началния стадий) се формират не в икономическата, а в другите сфери на обществото, където централизацията е по-слаба.

До началото на процесите след 10 ноември 1989 г., България до голяма степен покрива критериите за класическата форма на социализма (според терминологията на Корнай), с някои слаби отклонения като Указ 56. След като сме определили източника на импулса за развитие и дали основна характеристика на изходното състояние на самоуправляващата се системата в преход, то възниква въпроса какъв трябва да е Целевият модел на прехода или казано с други думи, какво би трябвало да е състоянието на системата след извършването на прехода.

Изхождайки от предложените най-общи критерии за характеризиране на съвременните социално-икономически структури, то естествено е да заявим, че това ще е модел с някаква степен на децентрализация и демонополизация и в трите сфери (собствеността, политическата власт и духовната сфера). Въпросът е дали това е така? Имаме ли такъв резултативен модел?

Тезата, която отстояваме е, че на практика в голяма част от прехода, както и понастоящем, в България, смяна на държавно-бюрократичния монопол в посочените три сфери в преобладаващата си част се заменя с частна монополизация, олигомонополизация и картелизация. Естествено, безспорно има сили и действия срещу този процес, но източника на тяхния импулс все още идва основно отвън (Европейския съюз) и значително в по-малка степен отвътре на системата. Теоретична или по-скоро идеологическа основа на тази ремонополизация бе тезата, че в «основата на прехода към пазарна икономика и демократизация е възможно най-пълно отказване на държавата от регулативни функции във всяка една сфера на обществото». 

Нека да разгледаме основните елементи на тези три подсистеми  (икономическата, политическата и духовната) и техните основни мотивации. Поради ограничения обем на изложението, те ще бъдат по-скоро във вид на постулати.

 В политическата сфера на развитите демокрации, основни субекти (елементи) са партиите, обществените организации, профсъюзите и др., чрез които гражданите изразяват своите претенции към управлението и влият върху вземането на решения.

В България, след 10 ноември 1989 г., и до 2001 година, практически целият обществено-политически живот се концентрира в две политически структури – БСП и СДС. Правените аналогии за оправдание на създадената двупартийна система със тази в САЩ, са несъстоятелни. В развитите демократични държави съществува самостоятелният «играч» - гражданското общество, с неговите многобройни независими структури. Такова в България дълги години след началото на прехода практически не съществуваше, даже и в начален вариант. Причините за това са:

   -  Обществените структури от ерата на тоталитаризма практически се разпаднаха. Немногобройните дисидентски организации се вляха в новосъздаващата се опозиционна политическа сила. Обществените организации, които номинално трябваше да играят съответната роля (eкологични, професионални и др. сдружения) или нямаха социална база, отговаряща на дейността, записана в устава им, или играеха ролята на политически формирования – партии. КТ “Подкрепа” бе най-ярък пример за  последното. Като цяло българското общество нямаше структурите, чрез които да осъзнава и организира частните и колективни интереси, диференцирани по социален, възрастов, полов, професионален и др. признак.

   -  Политическите идеи, като отражение на интересите на гражданското общество, също не бяха вътрешно присъщи на съответните партии и често се подменяха с интересите на “лидерите” си, които в различна степен, случайно или не се бяха издигнали на гребена на обществената вълна. Нито една от водещите политически сили нямаше ясна, последователна и най-вече реалистична програма за икономическия  и социален преход на България. Даже, когато се правиха частични опити за такава, нейните автори не можеха да достигнат с идеите си избирателите , именно поради липсата на гореспоменатите структури на гражданското общество, които да преведат и адаптират към ежедневието политическата  фразеология.

   - Едновременно с това, двете основни политически сили имаха своята електорална поддръжка, но тя не се градеше въз основа на ясно диференцирани икономически и социални интереси. Те не бяха формирани. Изключваме интересите към реституцията, тъй като реститути има във всички партии. Хората се деляха на обидени от предишната власт и нехаресващи новите новата. Зад това деление стоеше индивидуалната биография на всеки от тях, която по най-неочаквани, обективни или субективни причини го водеше в един или друг лагер. Парадоксално на пръв поглед, че в своите прояви електоратите на двете основни партии се държаха и продължават да се държат като етноси , а не като представители на социални групи.

   - В крайна сметка чисто идейните, осъзнати демократи, чиито действия се основаваха единствено на съображенията как да се изгради “съвременна демократична България”, бяха твърде малко. И това не бе случайно  като се има предвид, че исторически дисиденството в България бе само на две - три години, а броят на “дисидентите” – около 200 човека. В случая изключваме старата опозиция от 40-те години, която бе разбита, а също така  и единичните случаи в последващите десетилетия. По тази причина в България не бе създадена и необходимата интелектуална среда за прехода, който по същата причина  не бе захранен с подходящи кадри.

   -  Тази парадоксална, на пръв поглед, ситуация се основаваше на исторически оформиралата се народопсихология на българина. Доминиращите черти в нея са индивидуализма, но не в смисъла на либералните идеи, а като върл егоцентризъм и антиколективизъм. Също така, пълното  недоверие към всяка власт и едновременно с това страхопочитание към нея. Нежеланието за борба, да защити собствените си интереси, която се компенсира, обаче, с готовност дивиантно поведение към държавата, а често и към ближния си. Изчакването да се види коя политическа тенденция ще победи и ако му е близка, да я подкрепи със силни емоционални изблици на дълго сдръжалия се и бързащ да компенсира мълчанието си човек.

Характерни прояви на българския тип “гражданско действие” са подпалването на партийния дом ( 90 год. )  и разбиването на парламента (97 год.). То се изразява в мълчанието, трупането на напрежение, след което следва практически безмислен взрив и отново връщане към мълчанието. Типът действие, характерен за западните общества -  да реагираш постоянно чрез граждански обединения на всяко, дори най-малкото, ощетяване на интересите ти, за българина е неразбираем и се определя от него като безмислен.

  Всичко това води до невъзможността да се сформира ефективно действащо гражданско общество ( в европейския смисъл на понятието) , което да оказва контрол върху властта. Реално, властта в България никога не е била ефективно контролирана, както в миналато така и до сега.

    Изключително важно за разкриване характера на управлението през прехода към пазарна икономика е точната дефиниция на интересите на двете големи политически сили.

   Интересите на елита на най-голямата и най-влиятелна политическа сила в страната – БСП е определяща за българския преход. Основна цел на нейното ръководство през по-голямата част от прехода бе политическото оцеляване и икономическо адаптиране в личностен план. Най-добра атмосфера за такава цел бе поддържането на една висока, но контролируема конфронтация, която да мобилизира електоралната сила на партията  и да не позволи ерозирането й .

  Ситуацията в СДС, 90 – 91 год. бе значително по-сложна. В неговото ръководство имаше, реално, два ешалона с различни интереси. Първият, това бяха старата опозиция и по-младите дисиденти, които, независимо от някои личностни сблъсквания, имаха близки виждания. Това бяха плавния и обмислен преход, неодобрението на крайните антикомунистически изхвърляния, стремежът към организираност и дисциплина. Основа на тези възгледи бяха, освен опита на борба с режима  отпреди 10 ноември 89 год., което възпитава отвращение към псевдореволюционността, но и факта, че това бяха ръководителите на по-големите структури в СДС. Една по-голяма структура изисква уравновесеност и сдържаност на ръководството, обратно при по-малките има обективна необходимост за по-крайни и несдръжани прояви, с цел себеутвърждаване. Съчетано с факта, че лидерите на последните бяха хора, активизирали се след 10 ноември 89 г., превръщаше тези партии и техните ръководства във втория ешалон, търсещ всякакъв начин за пробив нагоре и стоящ често на изключително крайни  позиции. Естествено, втори ешалон имаше и в големите структури, затова разцеплението през пролетта на 1991 г.на СДС, стана като се разцепиха основните партии, а по-малките, спекулирайки с крайните настроения в поддръжниците на СДС, оглавиха съюза. При наложилият екстремален тип на поведени в структурите на СДС, естествено бе да минат на заден план уравновесените политически и икономически решения и доминанта на политиката да стане изместването на конкурента от управленските позиции в  държавата и икономиката.

В крайна сметка липсата на граждански структури, които да представят палитрата от интереси в обществото доведе до монополизацията на политическата сфера. Това от своя страна изкриви «политическия пазар» и подмени нормалното политическо поведение с интересите на елитите на двете партии.  

 Селското стопанство по изключителен начин онагледява горната теза. Тук сривът е най-очевиден и трудно може да бъде оправдан с “лошото наследство” на тоталитарната държава. Обективно погледнато, след търговията селското стопанство бе с най-големи възможности за бързо и безболезнено преминаване на релсите на пазарната икономика. Основа за това бяха неговата окрупненост, сравнително висока модернизация, техническа обезпеченост и осигурени външни пазари. Би могло да се очаква, че в този случай политически структури лесно биха могли да изработят, ако не общонационален план в тази област, то поне разумни управленски програми. Реалността обаче се оказа съвсем друга. Доминантите в “програмата” на СДС се ограничи единствено с реституцията на земята, а на противостоящата политическа структура със запазване статуквото на кооперациите. Всъщност основен проблем на селското стопанство се превърна унищожаването на неговата производствена база чрез т.нар. ликвидационни съвети.  Това бе извършено по  изключително нецивилизован начин, достоен за  христоматиен «пример» в един бъдещ учебник по стопанска история на Европа. Между другото тяхната дейност не бе спряна и след падането на правителството, което ги въведе. Вторият по значимост проблем е изключително голямото раздробяване на земята.

 Решението бе в преобразуването имуществото на бившите ТКЗС-та в акционерни дружества, което би запазило тази база, превръщайки я едновременно с това в частна собственост. Това би дало стимул за по-лесно обединяване на собствениците на земя с цел преодоляване на нейната раздробеност. А ако този ефект бе подсилен със законодателни мерки в посока комасация на земята, която да върви едновременно с реституцията, то селското стопанство не би изпаднало  в колапс.  Причината да не стане това бе, че СДС в началото на 90-те години отстояваше политическата позиция за унищожаване на кооперациите, в ръководствата на които те виждаха политическата основа на БСП на село. Затова бяха законодателно въведени ликвидационните съвети.  Разумният подход бе да се преобразуват ТКЗС в акционерни дружества, като по този начин се извърши и връщането на собствеността, на който десницата трудно би се противопоставила, не бе предложен от БСП. Но не по идеологически причини, а поради това, че в новите акционерни дружества последната не би имала този контрол, който има в ТКЗС.

В крайна сметка монополизацията на политическата сфера съчетана със споменатите  народопсихологически особености и социални предпоставки доведоха до:

 ·          превръщане на приватизацията в самоцел, а не в един от лостовете за повишаване на ефективостта на производството, в следствие на което се неглижираха основни структуроопределящи пазарни институции;

·          дистанциране на държавата от активно управление на процесите (вижда своето задължение само в тяхното стартиране), камо ли моделирането им с оглед някакъв желан резултат;

·          корупцията от явление съпътстващо всяко политическо управление, но не определящо, се превърна в определящ икономически фактор;

·          времева неадекватност на провежданите мероприятия, те бяха стартирани или по-рано (либерализацията на цените 91г.), или по-късно (приватизацията, организирането на финансовите пазари и т.н.), но никога навреме.

 Тези вътрешни, национално оцветени проблеми на прехода обобщени най-вече в липсата на национален целеви модел на прехода, съчетани с предизвикателствата на световните глобализационни проблеми доведе до неоправдано висока цена на същия. Стигна се до подмяната на основната цел на прехода – по-високата ефективност на националното стопанство с едно от оръдията за нейното постигане – приватизацията. Това лиши дейността на правителствата от критерии за качествена и количествена оценка на тяхната дейност, ако не се счита степента на приватизация като някакъв критерий.

 Ако в политическата сфера монополизацията бе в най-голяма степен, но бе частично разбита с появяването на политическият терен на НДСВ през 2001 г., то в икономическата тя  на пръв поглед не е в такава степен, но е пряко следствие от първата. Дългогодишните монополи на Лукойл и М-тел, олигополите в сферата на изкупуване на зърно, регионалните монополи в енергоразпределението, водоснабдяването, почистването  и т.н. са само видимата част от от айсберга. Най-скрити, но и с най-отрицателни последствия за икономиката са прикритите монополни предимства, които предоставя държавата, както на съществуващите монополи, така и на отделни икономически структури. Към тази «легална дейност» има и друга една друга – дейността на сенчести структури. Тъй като икономическата дейност съществува и формира печалба независимо от това дали се определя от държавата като законна или не, то спокойно можем да определим като олигополна дейността на няколко известни трибуквени групировки, който монополизираха печалбата на огромна част от дребния и средния бизнес най-вече през периода 1993 – 1998 г.

 Както и при тоталитаризма, най-проблематична за монополизация през периода на преход остава духовната сфера. Тук като субекти можем да определим всички структури, в редки случаи и отделни личности, които оказват съществено влияние върху сформиране на общественото мнение и нагласи. Тъй като достъпът до целевите групи на съответното послание става чрез масовите медии, то те стават обект на засилен икономически и политически интерес. В България в момента практически няма по-влиятелна медия, която да не е икономически, а като следствие от това и политически обвързана с някои от основните икономико-политически кръгове. Това води често до олигополно поведение по въпроси от общ интерес на споменатите кръгове. Ярък пример за това е практическото единодушие в масмедиите по въпроса за т. нар. «плосък данък». Заплахата за олигопола в тази сфера е бързото развитие на интернет, което е и причината за спънките пред него в страни с авторитарно управление. 

 3. Заключение 

Предложения подход за сравнение на различните социално-икономически системи чрез степента на централизация и контрол в три основни сфери дава възможност обективни и съпоставими съпоставки на тяхното функциониране и дефиниране на обективни критерии за положително развитие на социално-икономическата система.

Също така в допълнение на тезата, че на практика в голяма част от прехода смененият държавно-бюрократичен монопол, в преобладаващата си част, се заменя с частна монополизация, олигомонополизация и картелизация, можем да добавим, че основните цели на управлението през този период е допускането и налагането на ремонополизация, независимо доколко това е било осъзнавано или не от субектите на управление.

 Литература

 1. БАН, Икономически институт, Клуб 100, Основен доклад – Алтернативна стопанска политика, 27 юли 2000 г.

2. Корнаи Я. Социалистическая система. Политическая экономия коммунизма. Москва, 2000

3. Костов И. и др Сп. Media Times Review,. Дискусия върху българския преход, октомври 2003.

4. Норт Д., сп. Media Times Review, Приносът на неоинституционализма за разбирането на икономиките в преход, февруари, 2004 г.

5. Спасов Тр. Институционаллната промяна и  икономическия преход, сп. Алтернативи,, бр.5-7, 2002. с. 6 и сл.

6. Stiglitz, Joseph, Whither Reform? Ten Years of the Transition, Keynote Address, World Bank Annual Conference on Development Economics, April 1999, Washington, с. 5.