Основни теоретични принципи на реалния икономически преход в България
Задачата, която си поставяме, е да дадем тълкование на процесите, протичащи в българското общество в периода на преход от централно управлявана икономика към пазарно стопанство, като изведем някои основни принципи и закономерности. Безспорна е тяхната уязвимост за всестранна критика и необходимост от по-нататъшна верификация при положение, че те са следствие на един теоретичен конструкт, чиято цел е да обясни протичащи в реално време трансформации. Последното е и причината да използваме формулировката “реален икономически преход”, като по този начин се разграничим от евентуалните подозрения, че се опитваме да градим една обща теория на преходите.
Протичащите в страната промени са практически една цялостна трансформация на обществото и засягат съществено всички негови сфери – от политическата система, през реалното производство и социалната стратификация до сферите на морала и ценностната система. Почти аксиоматично се приема, че сърцевината на тези преобразувания са трансформациите в сферата на икономиката. Безспорно е, че те са най-забележимите, тъй като се засягат материалните основи на обществото. Означава ли това обаче, че логиката на тази трансформация се диктува от логиката на взаимоотношения между стопанските субекти в централното планово стопанство? Дали двигателят на тези промени, който има потенциала да подава постоянни стимули за развитие, е самата икономическа система или определени нейни структури?
Ако все пак предположим, че трансформацията е плод на самостойното развитие на икономиката, то тогава следва, че тя е реформируема. Нещо повече, фактът, че тя се реформира вследствие вътрешното развитие на своите подсистеми, води до извода за нейната еволюционност и възможност за постигане на качествено нови при това стабилни състояния. Последното обаче според Янош Корнай не се наблюдава. Тази теза на Корнай, която ние считаме за принципно правилна, води до извода, че движещите сили на икономическия преход са извън икономическата система на централно управляваната икономика.
Преди обаче да продължим ще се спрем накратко на понятията “процес на прехода”, “цел на прехода” и “проблеми на прехода”. Смятаме това за необходимо, тъй като интуитивното боравене с тях би ни довело до ред противоречия.
Ако преходът се състои в привеждане на обществото (респ. икономиката) от състояние А в състояние Б, то състояние Б е “цел на прехода”. При така дефинираната крайната цел на прехода всички факти (заварена конюнктура или управленски действия), възпрепятстващи постигането на тази цел, можем да определим като “проблеми на прехода”
Едновременно с това “процес на преход” е поредица от преходни състояния със система от алгоритми за тяхното постигане. Очевидно е, че и за двете е необходимо създаването на предварителен модел, по който да се ръководи едно отговорно управление. Необходими са ЦЕЛЕВИ МОДЕЛ НА ПРЕХОДА (състоянието Б) и МОДЕЛ НА ПРОЦЕСА НА ПРЕХОД със съответните качествени, количествени и времеви измерения. Това означава, че може да има не един Целеви модел на прехода и съответно не по-малко варианти на Модели на процеса на преход. Целта на това изложение е също така и определянето специфичните характеристики на фактически действащия през последното десетилетие в България Модел на процеса на преход.
Епохата на тоталитаризма и неговата централно-управлявана икономика са в най-голяма степен на отрицание на основните принципи на изграждане на предходната стопанска структура. Най-вече това се изразява в рязкото ограничение или пълната невъзможност за функциониране на пазарните механизми.
Според Ст. Савов, основания на тезата за ограничен или подтиснат пазарен механизъм при социализма има в наличието на цена на производствените фактори, наличието на валутна конверсия и т.н. Като представител на противоположната теза можем да определим Я. Корнай, който директно заявява, че “преобладаването на обществената собственост и функционирането на пазара са несъвместими” и причината за това е, че бюрократичната координация в условията на социализма заменя присъщата на капитализма нормална пазарна координация със съответстващите й механизми на търсене и предлагане, конкурентна и ценова адаптация. Всъщност индиректният спор между двете тези се състои в това има ли вътрешен потенциал за реформа социалистическата планова икономика, като дали предпоставка за това (доколкото въобще съществуват) са “потиснатите пазарни механизми”.
Парадоксът е, че колкото е прав Корнай, че класическият социализъм е несъвместим с пазарните принципи, толкова са и факт формите на т.н. “пазарен социализъм” на Тито, Кадър, Дън Сяо Пин и др., които Корнай счита за половинчат, мутантен, преходен икономически порядък. Големият въпрос, който си остава е от къде идва импулса за развитие и в единия и в другия случай.
Може би по-лесно бихме си отговорили на този въпрос ако оценяваме всяка една социално-икономическа система по степента на централизация и децентрализация на три основни сфери на нейната жизнедейност. Това са:
- степен на централизация и контрол на собствеността;
- степен на централизация и контрол на политическата власт;
- степен на централизация и контрол на духовната сфера (респ. идеологията).
Крайната степен на централизация е пълния монопол в дадена сфера. Крайната степен на децентрализация заплашва с разпад на системата. Комбинациите между всички варианти на централизация между трите сфери са теоретично възможни.
При класическия социализъм, от типа на сталинския, централизацията във всички сфери достига до пълен монополизъм. В съчетание със сравнително високите възможности, които дават технологиите за контрол върху индивида това води до пълен колапс на обществото. Ако такава социално-икономическа структура е достатъчно голяма и бъде успешно изолирана от всякакви външни влияния, най-вече от достъп на информация отвън за отделния индивид, то тя може да остане в това състояние неопределенно дълго време. Системата се намира в пълно равновесие. Независимо от намаляващия или даже отрицателен растеж, няма икономически субекти, които да имат интерес от промяна, а всякакви случайни флуктуации се компенсират силово от останалите сфери.
Възможен е “китайски модел” – постепенна децентрализация в сферата на икономиката при запазване монопола в другите две сфери. Противоречията, възникващи в стопанската сфера отново се компенсират силово от другите две.
Очевидното е, че при една последователно проведена, многогодишна централизация до степен на пълен монопол на стопанската сфера, в нея не остават стопански субекти, участващи в реалното производство, които да имат какъвто и да е стимул за промяна на статуквото, тъй като те не могат да формират икономизирано поведение.
От къде тогава могат да дойдат импулси за промяна? Логично е това да стане от сферата, която е най-проблематична за монополизация – духовната! Да поддържаш монопол в тази сфера във века на информационни технологии и глобализация е просто невъзможно. При това за Източна Европа имаше и още два допълнително утежняващи фактора – сравнително висока степен на образованост на населението и, колкото и да е парадоксално, самата марксистка идеология. Постановките за хуманизъм и просперитет на обществото (бил той декларативен или не), на който се основа последната, влизаше в силно противоречие с действителността.
В крайна сметка импулсите за промяна в обществото, които нагнетяваха напрежение и плашеха управляващите, идваха именно от духовната сфера и се основаваха на изконния стремеж на човека към по-високо качество на живот и по-голяма степен на свобода. Горбачовската “перестройка” бе отговор именно на тези процеси в обществото. Ако тя беше провеждана по китайски маниер то би трябвало да се запази монопола в духовната и политическата сфера и да се започне децентрализация на икономиката. В случая обаче бе направено обратното. Почти пълната децентрализация на духовната сфера бе съчетана с доста необмислени и в крайна сметка неудачни опити за децентрализация на икономиката. Това десбалансира системата и процесите добиха неконтролируем характер.
Теоретичният принцип, който можем да изведем от направените до тук разсъждения е, че при пълен монопол в една трите сфери импулсът за промяна и самите движещи сили (особено в началния стадий) се формират не в икономическата, а в другите сфери на обществото, където централизацията е по-слаба. Нека сега да конкретизираме този принцип на примера на България.
До началото на процесите на “перестройка” в бившия СССР, България до голяма степен покрива критериите за класическата форма на социализма (според терминологията на Корнай), с някои слаби отклонения като Указ 56.
През последните години на социализма настъпва затихване на икономическата дейност в резултат на обща неефективност, нерационално използване на националните ресурси и ограничените пазарни пространства, изостаналата материално-техническа база и компютърната информация.
Конфронтацията със Запада, води до прехвърляне на огромни средства към военнопромишления. Това е една от съществените причини за последвалата след 2-3 десетилетия икономическа стагнация и фатално технологично изоставане на цялата социалистическа система.
Катастрофалните последици проличават категорично от началото на 80-те години, когато икономическата стагнация и отчайващата технологична изостаналост на социалистическата система стават очевиден факт.
Импулсът за промяна дойде чрез започналата децентрализация на духовната сфера. Реалните приложения на идеологическата постановка за по-голяма гласност доведоха логично до намаляване на монопола в политическата сфера и създаване в последствие на независими от централната власт политически структури. Последните от своя страна поставиха на дневен ред необходимостта от децентрализация на икономическата сфера, като гарант за промените в останалите сфери. В рамките на социалистическото стопанство нямаше икономически субекти, които да бъдат двигатели на такава промяна. В случая изключваме различните дребни занаятчии и селскостопански производители, които нито представляваха значим контингент, нито имаха необходимия капацитет, за да поемат такава роля. Съответно не съществуваха структурите на гражданското общество и най-вече в областта на защитата на определени професионални и производствени интереси. На практика се получи така, че единствените структури с възможности за изразяване и организация на обществени интереси бяха съществуващите и новосъздадени политически партии, които чрез излъчваните от тях управленски структури поеха ролята да направляват обществен потенциал за промяна. Политическите партии се превърнаха в организационния израз на движещите сили на прехода в сферата на икономиката. Това придаде определена ярка специфика на прехода и обяснява много от “парадоксите” на прехода, най-вече привидната липса на всякаква логика, най-вече икономическа, в редица от извършваните реформи. Всъщност нормалната икономическа логика бе подменена с партийно-политическа.
Процесът на първоначално натрупване на капитал по принцип се осъществява за един по продължителен период чрез експлоатация на чужд труд, докато т.н. „български национален капитал” присвоява съществуващи държавни активи и предприятия до голяма степен чрез посредническата роля на държавата.
Широко разпространена е тезата, че това са сравнително дребни “грешки на растежа”, които в крайна сметка са неизбежни. Погрешността на една такава “теза” би ясно проличала, ако съществуваха поне някакви количествени критерии за успешността на прехода. Но именно липсата на Национален целеви модел на прехода ни лишава и от такива критерии.
Такъв важен количествен критерий, например, е необходимото време за решаването на всеки идентифициран проблем. Ако съществуваше Национален целеви модел на прехода, то една от иманентните му характеристики би трябвало да бъдат времевите показатели. Тъй като такъв не съществува, то ще ползваме показателите на две страни с близки до България демографски и географски (население и площ) показатели. Имаме предвид Чехия и Унгария. Веднага можем да отбележим, че Унгария и Чехия, а също така Полша, Словакия, Словения вече са надминали обема на БВП от преди преходния период (като Полша го надвишава с повече от 27%). По показател БВП на глава от населението Чехия е достигнала 59% от средното за ЕС равнище, а Унгария 53%.
Личи същественото изоставане на България. Причините за това състояние, които могат да бъдат определени и като проблеми на прехода бихме формулирали по следния начин:
- липса на национален Целеви модел на прехода;
- липса на Модел на процеса на преход
- липса на предварително анонсирани сред населението конкретни управленски програми, основаващи се на националния целеви модел, които последователно да се прилагат от правителствата;
Така дефинираните проблеми на прехода не са от най-висок ранг, ако правим политолого-социологичеси анализ, тъй като причината за тях лежи в още по-дълбоки исторически и народопсихологически дадености. Те произтичат от една изключително силна, но изпразнена от съдържание политизация на обществото, която е рожба на тежки исторически наслоения. От своя страна липсата на национален Целеви модел допълнително усилва тази политизация поради необходимостта на политическата класа да дава някакви “разумни” обяснения за действията си. Ако обаче се ограничим в по-тясната рамка на търсене на основните проблеми на икономическия преход (най-вече на неговата негативна страна), то те са максимално общи.
Селското стопанство добре онагледява последствията от реалния “подход” прилаган в управлението. Тук сривът е най-очевиден и трудно може да бъде оправдан с “лошото наследство” на тоталитарната държава. Обективно погледнато, след търговията селското стопанство бе с най-големи възможности за бързо и безболезнено преминаване на релсите на пазарната икономика. Основа за това бяха неговата окрупненост, сравнително висока модернизация, техническа обезпеченост и осигурени външни пазари. Би могло да се очаква, че в този случай политически структури лесно биха могли да изработят, ако не общонационален план в тази област, то поне разумни управленски програми. Реалността обаче се оказа съвсем друга. Доминантите в “програмата” на либералите се ограничи единствено с реституцията на земята, а на противостоящата политическа структура със запазване статуквото на кооперациите. Всъщност основен проблем на селското стопанство се превърна унищожаването на неговата производствена база чрез т.нар. ликвидационни съвети. Това бе извършено по изключително нецивилизован начин, достоен за христоматиен «пример» в един бъдещ учебник по стопанска история на Европа. Между другото тяхната дейност не бе спряна и след падането на правителството, което ги въведе. Вторият по значимост проблем е изключително голямото раздробяване на земята.
Решението бе в преобразуването имуществото на бившите ТКЗС-та в акционерни дружества, което би запазило тази база, превръщайки я едновременно с това в частна собственост. Това би дало стимул за по-лесно обединяване на собствениците на земя с цел преодоляване на нейната раздробеност. А ако този ефект бе подсилен със законодателни мерки в посока комасация на земята, която да върви едновременно с реституцията, то селското ни стопанство не би изпаднало в колапса, в който се намира в момента. Естествено за последното допринесе и унищожаването на външните пазари, следствие на липсата на каквато и да е адекватна външно-икономическа политика. Тука бихме вметнали, че това е другият парадокс на българската действителност – “изключително успешна външна политика” при пълна загуба на външноикономически позиции и провал на редица производства.
Не много по-добро е положението на фондовата борса. Извинението че сме малка държава и, че котирането на 20-30 фирми е едва ли не предела на възможностите ни, е само една част от истината и то по-малката. Едновременно с това анализ изготвен за ЕБВР показа, че само съгласно балансите на търговските банки е възможно да се привлекат над един милиард лева, които да бъдат инвестирани в ценни книжа. Това говори, че независимо от всичко капиталовият пазар има потенциал! Огромните възможности на приватизационния процес обаче също не бяха използвани, като според нас тази възможност не бе просто пропусната, а съзнателно неизползвана.
Ако продължим конкретизацията на максимално общо формулираните проблеми на прехода, то можем да кажем, че липсата на цялостна визия и идеейният вакум в съчетание с някои народопсихологически особености и социални предпоставки (на последните две няма да се спираме), доведе до следните допълнителни проблеми на прехода:
- превръщане на приватизацията в самоцел, а не в един от лостовете за повишаване на ефективостта на производството, в следствие на което се неглижираха основни структуроопределящи пазарни институции;
- дистанциране на държавата от активно управление на процесите (вижда своето задължение само в тяхното стартиране), камо ли моделирането им с оглед някакъв желан резултат;
- корупцията от явление съпътстващо всяко политическо управление, но не определящо, се превърна в определящ икономически фактор;
- времева неадекватност на провежданите мероприятия, те бяха стартирани или по-рано (либерализацията на цените 91г.), или по-късно (приватизацията, организирането на финансовите пазари и т.н.), но никога навреме.
Основание за третия извод е фактът, че огромна част от икономическите решения на различни управленски равнища се вземат под натиска на лица и структури, целящи личното си облагодетелстване за сметка на държавата. Това формално изглежда трудно доказуемо, но лесно би могло да бъде изведено от процента на неизгодните за държавата приватизационни сделки.
Изведените дотук общи проблеми на прехода важат за всички сфери на материалното производство, като съответно всяка една от тях си има своите специфики.
Опитите за практическо моделиране на прехода в смисъл на неговото управление и практическо приложение като система от алгоритми се прави по няколко направления. Още към края на 80-те и началото на 90-те години, под въздействието на разразилата се дългова криза в Латинска Америка се оформя т.н. Вашингтонски консенсус. Това е пакет от мерки, който съдържа най-общи принципи за преодоляване на финансови кризи, стабилизация и създаване на условия за растеж.
Пакетът от икономически принципи се основава в голяма степен на предположението, че след либерализацията, стабилизацията и приватизацията, пазарните механизми ще сработят сами и ще започне стопанско оживление, което ще прерастне в траен растеж. Недостатък на тази икономическа доктрина е, че тя вижда развитието единствено като технически проблем, който изисква съответните технически решения, а именно: по-добри планови алгоритми, по-добра търговска и ценова политика, по-добри макроикономически условия и т.н. Не се прави опит да се вникне по-задълбочено в обществото, нито се счита, че е необходимо участие и на самото общество в търсене на подходящи решения. Доктрината приема, че икономическите закони са универсални, че кривите на предлагането и търсенето и фундаменталните теореми на икономиките на благоденствието, прилагани в Европа и Северна Америка са еднакво приложими в Африка и Азия. Очевидно се приема, че тези научни закони са с неограничена валидност във времето и пространството.
Предписанията на Вашингтонския консенсус се провалят както в България, така и в другите страни от Централна и Източна Европа. Вместо растеж икономиката изпада в дълбока рецесия.
Казано с други думи класическия подход (доколкото може да назована така тази доктрина) не можа да бъде приложена поради факта, че отсъства класическата пазарна система на която той се основава.
Политическото противоборство се да опитва наложи тезата за либералния и социалния подход при трансформационните процеси. Тя има смисъл само ако говорим за Целевия модел на прехода и определя степента на социалност на “крайния продукт” на прехода. Що се отнася до самият процес на прехода е крайно неадекватно да се говори за социален или либерален подход по простата причина, че надали има трезвомислещ либерал, който не би желал при възможност да запази постигнатото качество на живот и да не разпилява националното богатство чрез необмислени реформи.
В крайна сметка единствената смислена алтернатива на т.н. классически подход, бе институционалният подход, който в България почна по възможно най-лошия вариант – шоковото либерализиране на цените,. Това означава, че всеки един етап на реформа в сферата на реалното производство и финансовата система се прехожда на от стабилна институционална база, при ясни параметри на очаквания резултат. Самият институционален подход не може да се разглежда като механично въвеждането на пазарни институции, а изисква цялостна социално-политологическа и икономическа концепция, нещо което и да бе обсъждано в академичните среди по никакъв начин не засегна “концептуалното” мислене на средите взимащи управленските решения.
Проблемът е, че в България разграждането на това, което не съответстваше на новите насоки на развитие, не беше съпроводено с издигането на ясна алтернатива и изграждането на адекватни институции и ценностна ориентация. Въпросът за изграждане на институциите е от особена важност защото функционирането на икономиката се определя от установената система от институции. Точно затова дълбока икономическа промяна не може да се осъществи, ако не е налице адекватна институционална промяна.
От гледна точка на теорията за икономическата трансформация е от голяма важност каква е формата за изграждане на институциите. В България формалните институции на стария конституционен ред се ограничават, а после и премахват. Характерното е, че нововъзникващите институции, също не успяват да осигурят необходимата ефективност. Внимателният анализ на основните сфери на икономиката сочи, че причината е съзнателното или несъзнателно нежелание на елита (политически и икономически) тяхното пълноценно функциониране. Съчетано с споменатата по-горе липса на критерии за оценка, се обезсмисляше тяхното съществуване.
Ако на равнището на масовото съзнание познаването на принципите на пазарната икономика се изразява не толкова в някаква осъзната и наукообразна система от принципи, а преди всичко в дълбоко вкоренени навици, традиции и социални практики, то на едно по-високо социално равнище систематичността е задължително изискване. Големият проблем е, че именно това равнище, представено в лицето на обществените и политически организации, се оказа неподготвено за преход. Тъй като обществените организации в България, с изключение на профсъюзите (в рамките на специфичните си цели), нямат самостойно влияние върху процесите на прехода, то в случая остават за разглеждане само позициите на политическите структури и то само на тези, които са имали реално и дълготрайно влияние върху управленските процеси. Ако опростим до известна степен позициите на тези политически структури, то можем да кажем, че се отстояват две тези или два подхода. Можем да ги определим като “социален” и “либерален” или според популярното им представяне като ляв и десен. Тук е първият голям проблем на прехода, защото никой от подходите не придоби за изминалите над десет години нито теоретична, а още по-малко практическа яснота, нито по отношение на Целевия модел на преход, нито по отношение на Модела на процеса на преход. Социалният подход се въртеше в крайна сметка около фразеологията за “по-ниска цена на прехода” без да може да обясни как това ще стане и в крайна сметка стигна до идеята за “социал-либерализма”, но без разлика за управленската практика. От своя страна българският либерализъм се луташе от класическия (от преди двеста години) вариант през неолиберализма до абсолютно ирелевантните за българската традиция американски модели на организация. Последните между другото също не се познаваха и се ползваха само за позоваване с цел придаване на политическа тежест на определена управленска идея. Всичко това имаше като резултат еклектични, вътрешно противоречиви правителствени програми за управление, в които срива на производството бе генетично заложен. Тези програми по ред причини не се следваха от правителствата, което макар и да звучи парадоксално само утежняваше положението, защото в държавното управление има само едно нещо по-лошо от погрешния път. Това е липсата на какъвто и да е път.
В крайна сметка българското общество освен, че бе измъчвано от постоянно снижаващото се качество на живот в страната, но и бе лишено от ясни количествени критерии за очакваните резултати от прехода. Липсваше Целевият модел на прехода, с конкретните икономически и социални параметри, които трябва да се очакват както в края на процеса така и на всеки негов етап. Опита да се попълни с изискванията поставени пред България от Европейския съюз с договорите от Маастрихт от 1992 г. и Амстердам от 1997 г. е недостатъчен за един национален Целеви модел, който да бъде в основата на една управленска програма. Това е очевидно от факта, че всяка страна в ЕС има своите индивидуални различия и произтичащите от тях икономически интереси и политика в тяхна защита.
Липсата на национален Целеви модел бе утежнено с подмяна на модела на процесса на прехода единственно и само с приватизацията. Но даже и нейният смисъл, който е в постигането на по-голяма производителност на труда, бе подменен!
В действителност извършената българска приватизация създава икономическа, социална и политическа нестабилност вместо предпоставки за обществено полезен икономически растеж.
Не случайно в публикации на Световната банката вече се посочва, че постигането на социален консенсус ще има решаващо значение за дългосрочния успех на трансформацията; че обществата с по-голямо неравенство са политически и социално нестабилни, имат по-ниски норми на инвестиране и на растеж.
Разумно е качеството на икономическата политика да се оценява не по скоростта на приватизацията, а по нейната ефикасност, измервана с повишената конкурентоспособност, с по-големите постъпления в бюджета, с приноса към растежа на брутния продукт, с привлечените стратегически чуждестранни инвеститори. Вместо това, под знамето на либерализма в България дори се стига до тезите, че “най-добрата индустриална политика е липсата на такава политика”, че “колкото по-малко държава – толкова по-добре” и т.н. Стопанската политика се концентрира главно върху стабилизацията, търговската либерализация и приватизацията, но не се полагат необходимите грижи за реалната икономика – производство, потребление, инвестиции, преструктуриране, износ, безработица, доходи. Преувеличаването значението на трансформацията, либерализацията и приватизацията довеждат до драматично свиване на производството, потреблението и заетостта.
В крайна сметка спора за либералния или социален подход бе изпразнен от съдържание, тъй като хаотичността на прехода в България не даде възможност да се видят разликите в практическите действия на противобостващите политически групировки. С което още веднъж бе преподвърдена максимата, че по-лошо от лошата политика е само липсата на всякаква политика.
В заключение нека да припомним още веднъж основните изводи до които стигнахме по хода на изложението.
- Движещите сили на прехода не бяха собственно икономически, т.е. не бяха израз на интересите на определении стопански субекти и не произтичаха от съществуващата икономическа система на тоталитаризма.
- Икономическите трансформации бяха следствие на социално-психологически промени и последните налагаха своя логика на развитие. Стремежа на индивида към по-високо каческво на живот и по-голяма степен на свобода бяха движеща сила на промяната.
- По този начин в стопанския живот на страната традиционната пазарна икономическа мотивация бе подменена с такава, която е външна за една пазарна икономика.
Освен тези основни характеристики на прехода, можем да формулираме още няколко особенности, които са от по-нисък ранг. Те са безпорно следствие на основните принципи, но са и силно повлияни от някои народопсихологически особености и социални предпоставки. Те са:
- превръщане на приватизацията в самоцел, а не в един от лостовете за повишаване на ефективостта на производството, в следствие на което се неглижираха основни структуроопределящи пазарни институции;
- дистанциране на държавата от активно управление на процесите (вижда своето задължение само в тяхното стартиране), камо ли моделирането им с оглед някакъв желан резултат;
- корупцията от явление съпътстващо всяко политическо управление, но не определящо, се превърна в определящ икономически фактор;
- времева неадекватност на провежданите мероприятия, те бяха стартирани или по-рано (либерализацията на цените 91г.), или по-късно (приватизацията, организирането на финансовите пазари и т.н.), но никога навреме.
Тези вътрешни, национално оцветени проблеми на прехода обобщени най-вече в липсата на национален целеви модел, съчетани с предизвикателствата на световните глобализационни проблеми доведе до неоправдано висока цена на същия. Стигна се до подмяната на основната цел на прехода – по-високата ефективност на националното стопанство с едно от оръдията за нейното постигане – приватизацията. Това лиши дейността на правителствата от критерии за качествена и количествена оценка на тяхната дейност, ако не се счита степента на приватизация като някакъв критерий. Тази ситуация се оказа изключително благодатна почва за развихряне на корупционния процес, които по същество се превърна в реален икономически фактор. Това отвори път на волунтаризма и в крайна сметка доведе до едно стихийно развитие на процесите във всички сектори на икономиката. Отчаян опит да се спре това бе въвеждането на валутния борд, който обаче не промени “философията” на управлението.
Естествено, тези изводи не отменят отделните добри намерения и опити да се промени статуквото. Но, както се казва изключенията потвърждават правилото!
Използвана литература
БАН, Икономически институт, Клуб 100, Основен доклад – Алтернативна стопанска политика, 27 юли 2000 г.
БАН, Икономически институт, Юбилейна научна конференция по случай 50 години от създаването на икономическия институт на БАН, Ангелов И., Икономиката на България на прага на новото столетие, 8 октомври 1999 г.
Донев Т., Глобализацията в контекста на присъединяване на България към Европейския, съюз, Юбилейна научно-практическа конференция, Великотърновски университет св.св. Кирил и Методий, 4 април 2002.
Енергийна стратегия на България – 39-то Народно събрание
Ив.Костов, Изказване пред Инвестиционния форум, 1998.
Информации от редовните борсови сесии на Софийска, Пловдивска и Русенска стокови борси.
Корнаи Я.. Социалистическая система. Политическая экономия коммунизма. Москва, , 2000
Национална програма за енергийна ефективност – Национална аганция по енергийна ефективност 1998г.
Национална стратегия за развитие на енергетиката и енергийната ефективност до 2010г. – 38-мо Народно събрание
Отчет на БФБ-София за 2000г. Българската икономика и развитието на капиталовия пазар.
Ростоу У., Стадии на икономическия растеж, С.1993,с.118.
Серия икономически изследвания, Чукалев Г., Инфлацията в България след въвеждане на паричния съвет. 2001.
Сп. Media Times Review, Костов И. И др. Дискусия върху българския преход, октомври 2003.
Сп. Media Times Review, Норт Д., Приносът на неоинституционализма за разбирането на икономиките в преход, февруари, 2004 г.
Спасов Тр. Институционаллната промяна и икономическия преход, сп. Алтернативи,, бр.5-7, 2002. с. 6 и сл.
Спасов Тр. Институционаллни аспекти на теорията за икономическия преход, сп. Ик.мисъл, бр. 2, 2002.
Христов М., Социализъм и преход към пазарно общество в България, С. 2003
Чалъков А., България в преход от централно-планирана към пазарна икономика, Юбилейна научно-практическа конференция, Великотърновски университет св.св. Кирил и Методий, 4 април 2002.
Havlik, Peter et al., The Transition Countries in 1999: a Further Weakening of Growth and Some Hopes for Later Recovery, WIIW, Vienna,June 1999, с. 30-34 и Kolodko, Grzegorz W., Ten Years of Post-Socialist Transition: the Lessons for Policy Reforms, IBRD, 1998; с. 8.
IBRD, Entering the 21-st Century. World Development Report 1999/2000, Oxford University Press, New York, 1999, с 65 и 66.
IBRD, Entering the 21-st Century. World Development Report 1999/2000, Oxford University Press, New York, 1999, с. 5
Отчет на съвета на директорите на БФБ – София за периода 1997 – 2001г.
IBRD, From Plan to Market. World Development Report 1996, Oxford University Press, New York 1996, с. 1-6, 66, 84, 142-147.
Stiglitz, Joseph, Whither Reform? Ten Years of the Transition, Keynote Address, World Bank Annual Conference on Development Economics, April 1999, Washington, с. 5.
www.encyclopedia.bg/, стопанството
www.financebg.com, Димитров М., 1300 години европейска интеграция, 11 август 2005.
www.komentari.com/ Божилов Д., Обективната истина е, че децата на облагодетелстваните няма да бъдат чак толкова облагодетелствани 28.06.2004.