Протестът на тридесет и деветимата – социално-политически анализ
Събитията през периода април –юли 91 год., олицетворени с т.нар. протест на “групата на 39-те” е кулминацията в процеса на разцепление на СДС , започнал още в края на 90-та година. Този период е решаващ за пътя, по който ще тръгнат социално-икономическите трансформации в България през следващите години и до настоящия момент. За този период се избягва да се говори от кръгове, близки до двете големи партии, по разбираеми причини. За БСП това е свързано с редица неудобни въпроси противоречащи с официално прокламираното от тях търсене на национално съгласие. Що се отнася до СДС, то 39-мата бяха “втората вълна”, която изтика от политическата сцена основателите на съюза, като впоследствие самите те бяха изметени от “третата вълна” – настоящето ръководство на СДС. А както е известно в България “за бившите – или лошо или нищо”.
За да отговорим на въпроса какъв беше смисълът на протеста на 39 -мата и как повлияха тези събития на демократичните процеси в България, трябва накратко да обрисуваме историческата ситуация. Поради невъзможност това да бъде изложено в разгънат и поробно аргументиран вид ще се спра само на няколко основни тези.
1. Никога не е имало цялостен замисъл за прехода от тоталитаризъм към демокрация, нито като конструктивна схема (не говоря за политическите лозунги – демократична държава, многопартийна система и т.н. ), още по-малко като заговор на тъмни сили от рода на ДС, масони и др. Преходът в България, в по-голямата си част, бе и продължава да бъде хаотичен процес, в който полуслепешком действат различни групи хора, движими от своите лични интреси или емоционални пристрастия.
2. През 90-91 год., (в голяма степен и досега) структурите на гражданското общество практически не съществуваха. Тези, които по име трябваше да играят такава роля (eкологични, професионални и др. сдружения) или нямаха социална база, отговаряща на дейността, записана в устава им или играеха ролята на политически формирования – партии. КТ “Подкрепа” бе най-ярък пример за последното. Като цяло българското общество нямаше структурите, чрез които да осъзнава и организира частните и колективни интереси, диференцирани по социален, възрастов, полов, професионален и др. признак.
3. Политическите идеи, като отражение на интересите на гражданското общество, също не бяха вътрешно присъщи на съответните партии и често се подменяха с интересите на “лидерите” си, които в различна степен, случайно или не се бяха издигнали на гребена на обществената вълна. Нито една от водещите политически сили нямаше ясна, последователна и най-вече реалистична програма за икономическия и социален преход на България. Даже, когато се правиха частични опити за такава, нейните автори не можеха да достигнат с идеите си избирателите , именно поради липсата на гореспоменатите структури на гражданското общество, които да преведат и адаптират към ежедневието политическата фразеология.
Едновременно с това, двете основни политически сили имаха своята електорална поддръжка, но тя не се градеше въз основа на ясно диференцирани икономически и социални интереси. Те не бяха формирани. Изключвам интересите на реституцията, тъй като реститути има във всички партии. Хората се деляха на обидени от предишната власт и нехаресващи новите “брадати демократи”. Зад това деление стоеше индивидуалната биография на всеки от тях, която по най-неочаквани, обективни или субективни причини го водеше в един или друг лагер. Вярна е мисълта (М.Табаков) , че в своите прояви електоратите на двете основни партии се държат и продължават да се държат като етноси , а не като социални групи.
В крайна сметка чисто идейните, осъзнати демократи, чиито действия се основаваха единствено на съображенията как да се изгради “съвременна демократична България”, бяха твърде малко. И това не бе случайно като се има предвид, че исторически дисиденството в България бе само на две - три години, а броят на “дисидентите” – около 200 човека. В случая изключвам старата опозиция от 40-те години, която бе разбита, а също така и единичните случаи в последващите десетилетия. По тази причина в България не бе създадена и необходимата интелектуална среда за прехода, който по същата причина не бе захранен с подходящи кадри.
4. Тази парадоксална, на пръв поглед, ситуация се основаваше на исторически оформиралата се народопсихология на българина. Доминиращите черти в нея са индивидуализма, но не в смисъла на либералните идеи, а като върл егоцентризъм и антиколективизъм. Също така, пълното недоверие към всяка власт и едновременно с това страхопочитание към нея. Нежеланието за борба, да защити собствените си интереси, която се компенсира, обаче, с готовност винаги да измами държавата, а често и ближния си. Изчакването да се види коя политическа тенденция ще победи и ако му е близка, да я подкрепи със силни емоционални изблици на дълго сдръжалия се и бързащ да компенсира мълчанието си човек.
Всичко това води до невъзможността да се сформира ефективно действащо гражданско общество ( в европейския смисъл на понятието) , което да оказва контрол върху властта. Реално, властта в България никога не е била контролирана, както в миналато така и до сега.
Характерни прояви на българския тип “гражданско действие” са подпалването на партийния дом ( 90 год. ) и разбиването на парламента (97 год.). То се изразява в мълчанието, трупането на напрежение, след което следва практически безмислен взрив и отново връщане към мълчанието. Типът действие, характерен за западните общества - да реагираш постоянно чрез граждански обединения на всяко, дори най-малкото, ощетяване на интересите ти, за българина е неразбираем и се определя от него като безмислен.
5. Накратко за интересите на двете големи политически сили.
Неадекватността на най-голямата и най-влиятелна политическа сила в страната – БСП, на историческата необходимост и интереси на България е трагедията на българския преход. Основа цел на нейното ръководство се оказа политическото оцеляване и икономическо адаптиране в личностен план. Най-добра атмосфера за такава цел бе поддържането на една висока, но контролируема конфронтация, която да мобилизира електоралната сила на партията и да не позволи ерозирането й .
Ситуацията в СДС, 90 – 91 год. бе значително по-сложна. В неговото ръководство имаше, реално, два ешалона с различни интереси. Първият, това бяха старата опозиция и по-младите дисиденти, които, независимо от някои личностни сблъсквания, имаха близки виждания. Това бяха плавния и обмислен преход, неодобрението на крайните антикомунистически изхвърляния, стремежът към организираност и дисциплина. Основа на тези възгледи бяха, освен опита на борба с режима отпреди 10 ноември 89 год., което възпитава отвращение към псевдореволюционността, но и факта, че това бяха ръководителите на по-големите структури в СДС, като БЗНС- НП, БСДП, Зелена партия, Клубовете за гласност и демокрация, Екогласност. Една по-голяма структура изисква уравновесеност и сдържаност на ръководството, обратно при по-малките има обективна необходимост за по-крайни и несдръжани прояви, с цел себеутвърждаване. Съчетано с факта, че лидерите на последните бяха хора, активизирали се след 10 ноември 89 г., превръщаше тези партии и техните ръководства във втория ешалон, търсещ всякакъв начин за пробив нагоре и стоящ често на изключително крайни позиции. Естествено, втори ешалон имаше и в големите структури, затова разцеплението на СДС стана като се разцепиха основните партии, а по-малките, спекулирайки с крайните настроения в поддръжниците на СДС, оглавиха съюза.
Въз основа на горното, отговора на въпроса – какъв е смисълът на протеста на 39-мата е ясен. Основният смисъл е борбата за власт вътре в СДС.
Борбата за власт даже между “демократи” може да е благородна, ако тя е въз основа на отстояване на идеи. Но ако прегледаме броевете на в. “Демокрация” от този период почти няма да видим борба на идеи със съмишленици, още по-малко с БСП, която пък въобще бе забравено, а атаки срещу Дертлиев, Каракачанов, Петко Симеонов и др., “които са останали в Народното събрание да гласуват Конституцията заедно с комунистите”. Реални позиции и идеи нямаше, като единствената лансирана цел бе “да свалим БСП по-бързо от власт”. Скодоумието на тази политика пролича в правителството на Филип Димитров, което в реалната икономика не можа да отиде по-далеч от Законът за реституцията на едрата градска собственост и ред безумни поправки в Законът за земята.
Борбата за овладяване ръководството на СДС беше основна цел на този протест, но причините той да има смелостта да избухне са неслучайни. През 90-91 год. СДС направи редица политически грешки като най-големите бяха влизането във временните управи на общините през октомври 90 год. и съставянето няколко месеца по-късно на коалиционното правителство на Д. Попов, в което СДС получи възловите икономически министерства. Прекратяването на мандата на местните органи на властта и подмяната им с временни управи от представители на СДС, БСП и БЗНС бе по настояване на СДС с аргумента, че не може да се подготвят честни избори с червени кметове на чело на общините и кметствата. Предупреждението от страна Зелената партия, че в това се крие опасноста по-скоро да се дескредитираме, не се прие. Така обаче и стана, защото вместо за три месеца временните управи останаха цяла година. Но този начин освен, че споделиха отговорността със старите ръководства на общините, също така се стигна до неприятния факт, че властта се услади на много от попадналите направо от улицата на кметския стол седесари.
Но по-голямата беда бе набутването на СДС в коалиционното правителство на Д.Попов. Още си спомням как на коалиционен съвет на СДС д-р Константин Тренчев зададе сакралния въпрос: “Искате ли да ви дам властта в ръцете? “ На питането как ще стане това отговорът бе: “Ние вдигаме обща стачка, сваляме правителството, а вие съставяте ваше”. Настана суматоха. Известни “могъщи” организации бяха готови да се съгласят веднага. Само представителите на БСДП, БЗНС-НП и Зелената партия изразихме мнението, че свалянето на Луканов, предизвикано от СДС би ни задължило политически и морално веднага да съставим наше правителство и то в най-неблагоприятния от политическа и икономическа гледна точка момент. В крайна сметка както всички помним, “Подкрепа” вдигна стачката, а хитрецът Луканов побърза да си подаде оставката.
Показателно за интересите на втория ешалон бе поведението на малко известния тогава Стефан Савов ( Демократическа партия), който горещо поддържаше стачката на “Подкрепа”, но когато трябваше да се състави правителство, ехидно се усмихна и заяви, че в едно правителство с комунисти не може да бъде.
Действията на новия кабинет, който се олицетворяваше с министрите на СДС – Иван Костов, Луджев, Пушкаров, почна реформата, от която бягаше Луканов, по най-болезнения начин - с “взрив “ на цените. Всичко това увеличи напрежението, както в обществото, така и вътре в СДС. Някой трябваше да понесе отговорността. Както става най-често в новата българска история – виновните посочиха тези, от които трябва да се търси отговорността. “За всичко са виновни комунистите и тези, които искат да приемат с тях Конституцията. А новата Конституция е смърт на зараждащата се демокрация и въобще за България”. В крайна сметка, излизането на 39-мата бе отчаян, но успешен опит да се избяга от отговорността. Измисленият повод за това беше подписването на Конституцията. Това бе най-голямата инсинуация и подмяна на истината през последните десет години, с единствената цел да се покрие политическото безрасъдство и нечистоплътност.
Конституцията е единствения значим политически документ за новата българска история, който има изцяло положително влияние за развитието на демокрацията в страната. Тя е основният фактор да се запази относителна стабилност и да не се стигне до сериозни граждански сблъсъци през многобройните политически кризи за последните десет години. Тя узакони основните институти на демокрацията. Смееше ли някой да оспори легитимността на президентите и назначените от тях служебни правителства, както и решенията на конституционния съд. Естествено, че не, защото никой извън България не би приел потъпкването на една Конституция, приета от демократичния свят като отговаряща на неговите високи критерии. Приказките за “многобройните й недостатъци” са в голяма степен безмислени. Съвършена Конституция би била тази, която максимално отразява установени обществени отношения и настроения. А възможно ли е това да стане в една страна, където същите тези настроения се менят през шест месеца, а икономиката е пред постоянен срив. Само един пример – една от възможните критики към Конституцията е директното избиране на президента от избирателите, което е в противоречие с ограничените му правомощия. Но нека си представим какво биха говорили днес критиците на Конституцията, ако президентът се избираше от един постоянно сменящ своя цвят парламент. Едновременно с това, почти никоя политическа сила не е проявила до сега склонност да се съгласи с увеличаване на правомощията му!
Последствията от действията на 39-мата бяха много дълбоки. Те бяха подкрепени от голяма част на активистите на СДС. Вярвам, че повечето от тях го направиха искрено, като причината да тръгнат след 39-мата е тази липса на европейска обществена и политическа традиция, за която говорих по-горе. Тя бе подменена с балканския тип поведение.
По-важното е, че 39-мата бяха подкрепени от ръководството на БСП съвсем целенасочено с реални действия в парламента и в други контролирани от тях институции. Това се изрази в решенията да им се предостави абревиатурата СДС и синята бюлетина. Отхвърлено бе предложението на ненапусналите представители на опозицията в парламента да се удължи времето за регистрация за изборите, за да има време да се обединят “отлюспените” от СДС.
Трябва да признаем обаче, че вина носят и някои представители на вече бившия “първи ешалон” или т.нар. центристки партии от 91г. – СДС-център и СДС- либерали. Истината е, че въпреки нежеланието на част от ръководството на Зелената партия(СДС-либерали) да прави коалиция с БСДП, тогава основна партия в СДС-център, аз почти насила ги закарах на преговори. Стигна се до редене на общи листи в последната вечер, когато някъде към 2-3 часа пристигна д-р Дертлиев и съобщи, че по решение на ръководството на БСДП, коалиция няма да има. Вярвам обаче, че ако имахме още два-три дена, които не ни бяха отпуснати, щяхме да успеем да постигнем споразумение.
Тук не мога да пропусна и “приноса” на тогавашния президент Желев, който вярвам, че искрено в частни разговори с нас настояваше да не се предаваме пред тези “псевдодемократи”, а след това със селска пресметливост ни заряза и отиде да стисне ръцете на гладуващите пред Народното събрание. По този начин Желев пропусна възможността да изиграе по-важната историческа роля от тази да бъде преизбран за президент – това да обедини политическия център в България.
Връщайки се към БСП, искам да подчертая факта, че смачкването на центъра и засилване на конфронтацията бе нейна основна политика. Целта бе унищожаването на възможната алтернатива вляво и центъра, и втърдяване на електората си.
Резултатът от смачкването на алтернативния политическия модел на поведение доведе до ненужност и на икономическите алтернативи, като умерена приватизация, превръщането на ТКЗС-тата в реални кооперации без ликвидирането им, връщането на земята с едновременно окрупняване (комасация), балансиране между НАТО и Русия с цел запазване на пазари и др. В интерес на истината БСП се опита да заеме на думи подобни позиции, но те не съвпадаха с реалните интереси на нейната върхушка. Разбиването на икономическите структури, което правеше СДС бе в интерес на ръководството на БСП, защото дескредитираше прехода и поддържаше конфронтацията. Едновременно с това част от ръководтвото на БСП (по-късно и на СДС), подкрепяше или вече участваше в развиващият се спекулативен капитал, който вегетираше върху съсипването на икономиката. Пример за това е, че никой – нито от СДС нито БСП не обърна внимание на предложенията, включително и на пишещия тези редове ТКЗС-тата да се превърнат в акционерни дружества, а не да се ликвидират. Нещо, което бе направено в други страни. Това бе извън зоната на интереси на БСП още повече, че би застрашило ръководствата на ТКЗС-тата, повечето от които бяха нейни активисти.
От своя страна СДС виждаше в т.нар. реформа основна и единствена цел - изтикване от управленските постове на кадрите на БСП. Това трябваше да стане независимо от икономическия резултат – чрез неразумно престуктуриране до пълна ликвидация. Единствения целенасочен и осъзнат икономически интерес бе на сравнително малкото очакващи реституцията на едрата градска собственост. Интересите на тази непроизводителна група бе в основата на “икономическата политика” на правителството на Филип Димитров, ако въобще може да се каже, че имаше такава.
В крайна сметка икономическия живот се изроди в обикновено разбойничество за дълги години напред. Неговите механизми са достойни за отделно изследване.
Александър Каракачанов