Релационната хипотеза – принос към дискусията за природата на съзнанието
Заглавието на настоящето изложение е твърде скромно в сравнение с реалното виждане на автора на тези редове по отношение на релационната хипотеза (или концепция както я определя авторът й Аристотел Гаврилов). За нас тя е основен организиращ и провокиращ фактор в дискусията за природата на съзнанието (поне на българска почва), без който самата дискусия в голяма степен би загубила научната си стойност.
Оценката на релационната концепция, както и на всяка една научна теория, има най-малкото два аспекта. Това са, от една страна, нейното влияние върху развитието на научното познание в съответната област и степента на истинност от друга.
От тази гледна точка в исторически план релационната концепция е уникална. Както и, че бъдейки основен фактор в дискусията за съзнанието, тя практически няма ярки изявени последователи, така и с това че реално няма аналог в източноевропейската традиция и сред по-популярните течения на западноевропейската философия на съзнанието. Нещо повече, тя е може би единственият сравнително последователен опит (поне в българската философска литература) за разкриване на същността на психично от декларирани материалистически позиции. Що се отнася до нейната основна постановка за психичното като отношение, според нас тя не е загубила своята евристичност и би могла да бъде принос в тази област далече извън пределите на българските философски среди.
Оценката на релационната концепция по отношение на нейната истиност е нещо много по-сложно. Особено като се има предвид, че става дума за област от познанието, където като цяло научната и най-вече философската общност е твърде далече от консенсус по основните проблеми. В случаи като този коректността изисква най-малкото ясно очертаване позициите на коментиращия. Това и ще направим накратко (в дефинитивен стил) преди да изложим нашите критики към някои положения на концепцията на Аристотел Гаврилов, както еволюцията на част от възгледите му.
Психичното ние определяме като материален процес, в който се формира отношение (т.е. то е процес на отношение) на субекта към обекта. Важното е да подчертаем, че това е процес в рамките на система в която компоненти са субекта и обекта, а също така, че психичният акт като процес е възникнал от необходимостта запазване на хомеостазата.
Субектът - това са предварително фило- или онтогенетично фиксираните (запаметени), сигнално (при нисшите животни) или знаково (при висшите животни и човека) организирани отговори (реакции) на дразненията.
За пояснение можем да илюстрираме, че при едноклетъчните можем да определим като субект фиксираните в кинетосомата, а възможно и в други структури, готови отговори на различни варианти на външни дразнения, а за акта на психичното (т.е. за психично) - свързването на външния стимул със структурите, където е фиксирана реакцията в рамките на един цялостен процес.
При висшите животни и човека тази принципна схема силно се усложнява, като качествената разлика е, че с появата на нервната система се дава възможност за истинска сигнална, а на по-висш етап и знакова организация на психичния акт. Субектът е система от фиксирани отговори, локализирани в различни структури на мозъка - от най-древните, отговарящи за емоциите и най-пряко свързани с хомеостатичните състояния, до социокултурно организирани, филогенетично най-млади структури, формиращи висшите психични функции. Той се интегрира като цялостна същност (наречена индивид) по време на психичния процес. Образно казано индивидът оживява единствено по време на психичния процес, който е процес на формиране на отношение към обекта, от който могат да произтекат външни реакции или да се фиксират нови състояния в структурите формиращи субекта.
Второто съотносимо – обекта, ние определяме като дразненията, постъпващи в проекционните зони на мозъчната кора. Веднага сме длъжни да подчертаем, че в методологическо – философски аспект това няма нищо общо с известната теза “светът - това са моите усещания”! Ние не поддържаме идеята, че същността на предмета е в това, което ние усещаме, а не извън нас, т.е в него самия. Тук искаме само да подчертаем факта, че субектът не се съотнася пряко със самия външен предмет (вещ), а с постъпващите отвън дразнения, които в своята съвкупност ние наричаме обект, и които безспорно са причинени от външния предмет (вещ), но не са самият той.
Психичното можем да разделим на досигнален, сигнален и знаков стадий на организация. Човешкото съзнание е възможно единствено на знаковия стадий на организация на нервната система.
Психичният акт е еднократен процес, който може да се повтаря многократно. Съзнанието от своя страна, не съществува по друг начин освен като постоянен цикличен процес на сравняване и синтез на сигнали. Появяването на новото качество – човешкото съзнание се дължи на окончателното налагане на знаковия принцип на организация на структурите на мозъчната кора и цикличния процес на информационен синтез, но вече при водещата роля на асоциативните полета.
След така дефинитивно представените основни положения да
преминем към схващането на А. Гаврилов за психичното!
Аристотел Гаврилов определя психичното като “отношение на организма към жизненозначимите свойства на средата, опосредствано от въздействието на неутрални дразнители” (Гаврилов А. 1962, 274). Тоест психичното е самото отношение между организъм и среда, което се отличава от взаимодействието между две физически тела по това, че е опосредствано сигнално. Основната критиките към такава формулировка е, че психичното “виси” между организма и средата и в най-добрия случай може да се определи като свойство на системата субект – обект (вторият компонент разбиран като външната среда). Също така, това че въпросното свойство се разкрива като отношение на субекта към обекта не е достатъчно да охарактеризира процесите в субекта. Затова и много от атаките към релационната хипотеза, се коренят в това, че се съотнасят принципно различни съотносими (Пенов Ст. 1996, 130). Сава Петров пък от своя страна основателно говори за безсъдържателността на отношенията, за да може да им се припише богатството на психичния живот (Петров С. 1965, 196).
Вероятно за да излезе от тези противоречия А. Гаврилов в по-късна студия (Гаврилов А. 1970, 76-77) предлага схема за структурата на всяко (относително цялостно или завършено) надмеханично взаимодействие състояща се от звената “а-б-в-г”. Съответно:
а) външното въздействие на тяло А върху тяло Б;
б) вътрешни материално-енергийни и пространствени процеси в тяло Б;
в) вътрешно същностно и следователно непространствено по своя характер отношение на тяло Б на въздействието на А;
г) външна ответна реакция на тяло Б на въздействието на А.
Най-важното в тази схема е, че компонента “в” представлява психическото като отношение, съответно (при човека) – съзнанието.
Според нас това “доуточняване” на тезата на А. Гаврилов не само не решава визираните по-горе проблеми, но изключително утежнява ситуацията. Първо, реалните материални процеси визирани в точка “б” се разграничават от психическите - отделени като някакво чисто отношение в точка “в”. Нещо повече, това “вътрешно същностно” отношение е непространствено! Тоест няма разграничение примерно на материални, но непсихически по своя характер процеси, и на психически (но също така материални процеси) , както в първия момент би могло да се предположи. Просто психичното е непространствено, нематериално! Прави се опит да се излезе от това положение чрез уточнението, че “б” и “в” са два различни компонента на отражението, които “заемат различно място в него и имат различна роля. Материално-енергийният процес служи като основа, механизъм или субстрат за “копиране” съдържанието на отразяваното от страна на отразяващото. Отношението пък съставлява именно момента на “копирането”, момент, основен в отражението от гледна точка на неговата същност”. Но това с нищо не променя факта, че се говори за нематериални отношения, които се осъществяват в някакъв “точков”, т.е. безкрайно кратък момент на копиране. Да не говорим, че понятието отношение, което означава взаимодействие между две вещи с последващ резултат се свежда само до момент на копиране, т.е. психичното се превръща само в един “отпечатък”!
Как автор, който желае да остане на позициите на материалистическия монизъм би обяснил обявеното за все пак обективно съществуващо психично за непространствено и нематериално? Възможен изход е да се премине по примера на Сава Петров на позициите на един умерен двуаспектен подход, с всичките последствия от това.
Първата и основна причините за това отстъпление на А. Гаврилов от първоначалните (макар и несъвършени, но много по-перспективни) позиции е явно психологичната невъзможност да се излезе от парадигмата за идеалността на съзнанието. Втората е, че обектът, в първия вариант на неговата теза за същността на съзнанието, остава външен и несъпоставим с принципно различното от него психично. А психично, както установихме при А. Гаврилов, в крайна сметка е някакво непространствено и нематериално отношение. Третата причина, (тя пак е свързана с несъпоставимостта на субекта и обекта) е проблемите, които възникват със същността на познавателните образи и тяхното съдържание.
Поставянето на обекта и субекта като съотносими може да стане само в рамките на някакъв материален процес, при положение, че те самите са материални структури и имат възможност да влезнат във взаимодействие един с друг. Тези условия не се изпълняват в схемата, предлагана от А. Гаврилов, което има последствия за всички случаи, при които се правят опити да се даде непротиворечиво обяснение на различно емпирично или интроспективно регистрирани феномени на съзнанието. Един от тях е познавателният образ.
Въпросът за същността на познавателния образ е доминантата на спора презентационизъм – репрезентационизъм. И двете страни в спора изхождат от тезата, че съзнанието е идеално, независимо от различните нюанси и “квази” уговорки, които вече разглеждахме по-горе. А. Гаврилов даже директно заявява, че “материализирането на съзнанието влиза в разрез с общоприетото в марксистката философия схващане относно съществуването на идеални явления в действителността” (Гаврилов А. 2002, 83). Интересното в случая е, че той въобще е против материализацията на съзнанието, което не случайно се изразява и във факта, че обявява и отношенията за идеални, т.е. нематериални.
Съществената разлика между позициите на двете течения е как се превръща материалното в идеално. В случая ще се абстрахираме от принципната невъзможност на такова превръщане от позициите на един последователен монизъм. Накратко казано, позицията на репрезентационистите е, че това се извършва опосредствано чрез познавателния образ, докато за презентационизма това става непосредствено. Затова А. Гаврилов говори за съзнание – образ, тъй като те са едно и също за него. Съзнанието “е преди всичко образ като всеки образ”, то “представлява (някакъв) отпечатък в субекта” (Гаврилов А. 2002, 87). Съзнанието-образ е вид отношение, образът - отношение е лишен от собствено съдържание (то си присвоява чуждо съдържание, съдържанието на обекта) и именно в тази лишеност се състои неговата идеалност.
Най-съществената част от атаката на презентационистките позиции на А. Гаврилов е във факта (който и той признава), че така предложената схема не обяснява как субектът оперира със свойства и отношения в материалната действителност, когато съответните обекти, свойства и отношения не се възприемат непосредствено. От тук и невъзможността да се обяснят фантазните образи и съответно творческото въображение, научното предвиждане и т.н. Същото така остава пълна загадка как съзнанието-образ си “присвоява” чуждо съдържание, т. е. това на външния предмет още повече, че първото е идеално, а вторият материален! А. Гаврилов практически не отговаря на тези въпроси, но излага срещу тезата на своите опоненти аргумент, който е не по-малко тежък. Според него ако образът е реалност, различна от съзнанието, но осъзнавана от субекта, той няма да се различава от външния обект от гледна точка на възможностите и механизмите на неговото възприемане. Това възприемане също ще трябва да се осъществява чрез образ-посредник (номер две) и т.н., т.е. разделянето на процесите на възприемане от процесите на осъзнаване винаги води до необходимостта от въвеждане на допълнителен субект.
Взаимните критиките на двете страни една към друга, според нас, са непреодолими в рамките на предлаганите от тях концепции. Една от основните причини за това е развитото от Ленин и Тодор Павлов, но в крайна сметка почерпено от “народната психология”, разбиране за гносеологическия образ като отражение, отпечатък и въобще статичен резултат, който отгоре на всичко е и идеален.
Съгласно нашето виждане познавателният образ е обекта в смисъла на определението, което дадохме по-горе, т.е. дразненията, постъпващи в проекционните зони на мозъчната кора. Но тъй като според репрезентационизма, той не е част от системата в която се осъществява психичния акт, то се стига до визираното по-горе противоречие. От друга страна, презентационизма във варианта на Аристотел Гаврилов в крайна сметка не разглежда психичното като самият цялостен процес на отношение на субекта към обекта в рамките на една система, а приравнява психичното към някакъв отпечатък в субекта, който е присвоил съдържанието на обекта! Ситуацията се усложнява и от факта, че в тази схема обекта който би трябвало активно да се съотнася със субекта си остава извън индивида. Опита да се преодолее тази разпокъсаност между субекта и обекта чрез човешката “триъгълна“ единица на съотносителност между обект,субект и съзнаване (писмо на А.Гаврилов до Л.Гурова от 10.06.2008 г. „Отношение и съотношение”) само постулира тази съотносителност, но по никакъв начин не помага за разкриването на нейните интимни механизми. Нещо повече съзнаването онтологично се изравнява с обекта и субекта, който окончателно разрушава силните страни на релационната концепция. Нищо чудно, че авторът стига до печалният извод за съзнанието като „една безусловно непространствена реалност, която откъм абсолютната, крайната й същност, представлява terraincognita. За всеки и завинаги …”
В заключение бихме обобщили, че според нас релационната концепция е една от най-евристичните конструкции в областта на философия на съзнанието. За нейното последващо непротиворечиво развитие е необходимо окончателното отхвърляне на всякакви опити за идеализация на психичното и съзнанието, разглеждането на психичния акт като самият цялостен процес на отношение субект-обект и отхвърляне на ненужни теоретични конструкти като теория на отражението.
ЛИТЕРАТУРА
Гаврилов А. Към въпроса за съзнанието. В: Годишник СУ "Кл.Охридски" 1962
Гаврилов А. Диалектико-материалистическият монизъм и теорията на отражанието. В: Ленин и някои проблеми на марксистката философия. С 1970
Гаврилов А. Материалистическата диалектика и субективния идеализъм. София: Херон Прес. 2002
Гаврилов А. писмо до Л.Гурова от 10.06.2008 г. „Отношение и съотношение”)
Пенов Ст. Философия на духа. Душа – тяло – бог и свят. С. 1996
Петров С. (1965). Понятия за обективно и субективно. София: Наука и изкуство
Александър Каракачанов