Open Source Content Management

Презентационизма на А. Гаврилов

Схващането на А. Гаврилов за психичното, известно като релационна хипотеза, е развито в няколко негови студии и публикации.

Първо. Аристотел Гаврилов определя психическото като “отношение на организма към жизненозначимите свойства на средата, опосредствано от въздействието на неутрални дразнители” (Гаврилов А. 1962, 274).  Тоест психичното е самото отношение между организъм и среда, което се отличава от взаимодействието между две физически тела по това, че е опосредствано сигнално. Критиките към такава формулировка са най-малко три:

А. Получава се, че психичното “виси” между организма и средата и в най-добрия случай може да се определи като свойство на системата субект –  обект. Това, че въпросното свойство се разкрива като отношение на субекта към обекта не е достатъчно да охарактеризира процесите в субекта. Затова и много от атаките към релационната хипотеза, се коренят в това, че се съотнасят принципно различни съотносими (Пенов Ст. 1996, 130). Пенов в случая гради своята критика от позицията на диалектическия идеализъм, но имайки предвид двусмислената позиция на много от материалистите относно материалността  или не на съзнанието, то тя би трябвало да е напълно релевантна и в техните очи. Сава Петров пък от своя страна основателно говори за безсъдържателността на отношенията, за да може да им се припише богатството на психичния живот (Петров С. 1965, 196).

Б. При определянето на сигналното опосредстване като “differentia specifica” възниква въпросът – ако ние моделираме със съответно съставена компютърна програма този процес, то означава ли, че сме сътворили “психичното”? При така формулираното определение – да! Сава Петров поставя същия въпрос, но в малко по-друг ракурс – защо опосредстваното от въздействията на неутралните дразнители да е психично, а прякото непосредствено отношение да не е психично? (Петров С. 1963, 82)

В. При положение, че психичното е самото отношение, то тогава субектът се идентифицира с хомеостатичните състояния, сомата и т.н., но не и с психиката, независимо дали тя се схваща като материален процес или идеално.

Вероятно за да излезе от тези противоречия А. Гаврилов в по-късна студия (Гаврилов А. 1970, 76-77) предлага схема за структурата на всяко (относително цялостно или завършено) надмеханично взаимодействие състояща се от звената “а-б-в-г”. Съответно:

а) външното въздействие на тяло А върху  тяло Б;

б) вътрешни материално-енергийни и пространствени процеси в тяло Б;

в) вътрешно същностно и следователно непространствено по своя характер отношение на тяло Б  на въздействието на А;

г) външна ответна реакция на тяло Б на въздействието на А.

Най-важното в тази схема е, че компонента “в” представлява психическото като отношение, съответно (при човека) – съзнанието.

Според нас това “доуточняване” на тезата на А. Гаврилов не само не решава визираните по-горе проблеми, но изключително утежнява ситуацията. Първо, реалните материални процеси визирани в точка “б” се разграничават от психическите - отделени като някакво чисто отношение в точка “в”. Нещо повече, това “вътрешно същностно” отношение е непространствено! Тоест няма разграничение примерно на материални, но непсихически по своя характер процеси, и на психически (но също така материални процеси) , както в първия момент би могло да се предположи. Просто психичното е непространствено, нематериално! Прави се опит да се излезе от това положение чрез уточнението, че “б” и “в” са два различни компонента на отражението, които “заемат различно място в него и имат различна роля. Материално-енергийният процес служи като основа, механизъм или субстрат за “копиране” съдържанието на отразяваното от страна на отразяващото. Отношението пък съставлява именно момента на “копирането”, момент, основен в отражението от гледна точка на неговата същност” (Гаврилов А. 1978, 35). Но това с нищо не променя факта, че се говори за нематериални отношения, които се осъществяват в някакъв “точков”, т.е. безкрайно кратък момент на копиране. Да не говорим, че понятието отношение, което означава взаимодействие между две вещи с последващ резултат се свежда само до момент на копиране, т.е. психичното се превръща само в един “отпечатък”!

Как автор, който желае да остане на позициите на материалистическия монизъм би обяснил обявеното за все пак обективно съществуващо психично за непространствено и нематериално? Единият вариант е да се обяви, че това е просто алегория, което не би било сериозно за научната издържаност на една теза. Другият е, да се приравни разбирането за идеално към “схема” или “понятие”, което пак би било вид алегория. Но ако все пак се настоява на такова приравняване, то тогава би трябвало много точно да определим понятията “схема”, “понятие”,  “знак”, “сигнал”, а също така и “информация”, тъй като те са от възлово значение за една концепция на съзнанието. Ние по-подробно ще се спрем и ще формулираме понятията знак, сигнал и информация в раздела “Човешката психика и същността на съзнанието”. Тук само ще подчертаем, че схемата и понятието са сложно структурирани знаци, чиято онтологична основа са знаково организирани мозъчни процеси. Последният вариант е да се премине по примера на Сава Петров на позициите на един умерен двуаспектен подход, с всичките последствия от това.

Първата и основна причините за това отстъпление на А. Гаврилов от първоначалните (макар и несъвършени, но много по-перспективни) позиции е явно психологичната невъзможност да се излезе от парадигмата за идеалността на съзнанието. Втората е, че обектът, в първия вариант на неговата теза за същността на съзнанието, остава външен и несъпоставим с принципно различното от него психично. А психично, както установихме при  А. Гаврилов, в крайна сметка е някакво непространствено и нематериално отношение. Третата причина, (тя пак е свързана с несъпоставимостта на субекта и обекта) е проблемите, които възникват със същността на познавателните образи и тяхното съдържание. Но преди да се спрем на този въпрос, ние трябва да дадем едно разгънато определение на психичното. Ако досега ни задоволяваха, а и логиката на изложение го изискваше, достатъчно абстрактни (но и също толкова малко съдържателни) определения за психично като субект – обектно отношение, то след изложената по-горе критика на тезата на А. Гаврилов това е неизбежно.

Психичното е материален процес в който се формира отношение (т.е. то е процес на отношение) на субекта към обекта. Субектът - това са предварително фило или онтогенетично фиксираните (запаметени), сигнално (при нисшите животни) или знаково (при висшите животни и човека) организирани отговори (реакции) на дразнения. Обектът - това са дразненията, постъпващи в проекционните зони на мозъчната кора.

Нека да поясним с няколко примера така формулираното определение на психичното. При едноклетъчните можем да определим като субект фиксираните в кинетосомата, а възможно и в други клетъчни структури, готови отговори на различни варианти на външни дразнения, а за акта на психичното (т.е. за психично) свързването на външния стимул със структурите, където е фиксирана реакцията в рамките на един цялостен процес. Механизмът на фиксация и самият процес, макар и да продължава да се изучава, е принципно познат и не представлява някаква мистична тайна (Ичас М. 1994, 114-116).

При висшите животни и човека тази принципна схема силно се усложнява, като качествената разлика е, че с появата на нервната система са дава възможност за истинска сигнална, а на по-висш етап и знакова организация на психичния акт. Субектът, като система от фиксирани отговори локализирани в различни структури на мозъка - от най-древните, отговарящи за емоциите и най-пряко свързани с хомеостатичните състояния, до социокултурно организирани филогенетично най-млади структури, формиращи висшите психични функции, се интегрира като цялостна същност (наречена индивид) по време на психичния процес. Образно казано  индивидът оживява единствено по време на психичния процес, който е процес на формиране на отношение към обекта, от който могат да произтекат външни реакции или да се фиксират нови състояния в структурите формиращи субекта. Затова и в състоянието на кома психиката не действа, тъй като не тече процес, който веднъж да интегрира субекта и второ да  го съотнесе с обекта. Едновременно с това субектът не е умрял, тъй като клетките са живи и съхраняват фиксираните състояния

Второто съотносимо – обектът, ние определяме като дразненията постъпващи в проекционните зони на мозъчната кора. Веднага сме длъжни да подчертаем, че в методологическо – философски аспект това няма нищо общо с известната теза “светът това са моите усещания”! Ние не поддържаме идеята, че същността на предмета е в това, което ние усещаме, а не извън нас, т.е в него самия. Тук искаме да подчертаем факта, че субектът не се съотнася със самия външен предмет (вещ), а с постъпващите отвън дразнения, които в своята съвкупност ние наричаме обект, и които безспорно са причинени от външния предмет (вещ), но не са самият той. Всъщност цялата съвременна неврофизиология сочи, че мозъкът гради своите функции по отношение на външната среда, въз основа на това което постъпва като дразнения в проекционните зони на мозъчната кора.